Дали „генералът на машините“, дали „магьосникът на мръсния ТЕЦ“ пробутаха отново чалга шоуто на сцената

Изборната вечер започна с малко предимство на ПП-ДБ и завърши с малко предимство на ГЕРБ. Тази промяна не променя нищо – въпреки триумфалистките възклицания на запалянковците от двете страни.

Изборите приключиха така, както се очакваше – с приблизително равенство между двете политически формации. Изборните резултати изпратиха ясни послания до всички партии и очертаха границите на тяхното разумно поведение след изборите.

Първо. Единствената смислена възможност за създаване на относително отговорно и относително стабилно правителство на България е в

споразумяването между ГЕРБ и ПП-ДБ във формат,

приемлив и за двете страни. Въпреки огромното напрежение и открито отхвърляне на другата страна в продължение на дълъг – и кризисен – период от време, политическият императив на днешния ден е за начало на сериозно организирано сътрудничество между тях. Управлението на държавата се различава от един семеен скандал по това, че в политиката нещата в крайна сметка не са предмет на лични отношения. Политическото лице е излъчен представител – основната му длъжностна характеристика е да ограничи личните си емоции и интереси и да се опита да бъде полезен на избирателите си.

Второ. На тези избори ГЕРБ загуби София и Пловдив. Градовете и избирателите, които спечели очакват партията да даде своя принос в управлението на страната. Това не може да се случи без да бъдат направени необходимите компромиси и без да се извлекат определени поуки от миналото. За Бойко Борисов е от ключово значение да осмисли причините, поради които се провали неговата коалиция с Реформаторския блок. Постигането на споразумение за партньорство е първата стъпка. Спазването на това споразумение – въпреки изкушенията „да извъртиш“ номер на партньора – е основно предусловие за успех. Неспазването на споразумението води към канавката – и лидера, и партията.

Трето. ПП-ДБ очакваха, че избирателите ще им дадат категоричен мандат за лидерство в управлението на страната. До последно лидерите се надяваха на една преднина от „поне“ 4-5 процента пред ГЕРБ. Това беше и причината да се обединят предизборно. На практика обединението показа за пореден път, че старият лозунг „заедно можем повече“ не винаги е верен.

Оказа се, че „заедно можем по-малко“.

Но това не е беда, нито е причина за поражение. Основната опасност от поражение на коалицията е съхраняването на революционните илюзии, че промяната може да се осъществи единствено с усилията на „партиите на промяната“. Време е за събуждане в реалността. Гражданската и политическа общност на промяната е много по-силна и влиятелна, отколкото когато и да било през последните 22 години, но тя не притежава потенциала – монопола за радикално преобразуване на държавата сама и еднократно, чрез усилията на едно собствено силно управление. Необходима е стратегия за поредица от стъпки и етапи на промяна. Инструментите за тази стратегия са натрупване на демократичен опит и поумняване – лично и политическо поумняване…

Четвърто. Отказът от поемане на отговорност за съвместно управление ще засили

процеса на маргинализация – както на ГЕРБ, така и на ПП-ДБ.

Всеки може да проследи тенденцията за стопяване на политическата подкрепа за основните политически партии в страната. Най-дълга е кривата надолу за ГЕРБ, а ПП-ДБ могат да проследят кратката, но изразителна крива на своето собствено свиване около едно „ядро на промяната“, което е далеч от достатъчно за да ги овласти в постигането на поставените от тях цели. ДПС е четвърта политическа сила, а БСП – отново пета, без особени изгледи да обърне посоката… На 2 април нагоре расте само „Възраждане“.

Партиите на руския национализъм в България

имат ограничен потенциал за растеж – те не могат да разчитат, заедно взети, на повече от 20-25 на сто от гласовете на избори („Възраждане“, БСП, „Левица“ и т.н.). Само че някои от тях могат да нарастват в резултат на набъбването на протестния вот сред нормалните – не русофилските българи. Популистката демагогия на „Възраждане“ й носи бонуси именно сред тези слоеве от българското общество, които се откъсват от системните партии в процеса на политическата криза. Протестният вот се отлива както към популистки антисистемни проекти като „Възраждане“, така и към „буферната“ позиция – „не гласувам, не желая да гласувам“. Всеки опит да бъде продължавана политическата криза, да се продължава „служебното“ ерзац-управление и да се заобикаля необходимостта за поемане на политическа отговорност от системните партии ще продължи да налива вода в мелницата на „Възраждане“ § С-ие.

Пето. На тези избоори отново се срещнахме с феномена на „промушилия се в късен следобед“… Дали „генералът на машините“, дали „магьосникът на мръсния ТЕЦ“ пробутаха отново чалга шоуто на сцената – след като го бяха „забравили“ на 2 октомври – това може да каже само този, който има достъп да преброи бюлетините – машинни и хартиени – за партията в неравноделен такт и местата, от които са дошли в късния неделен следобед… По-важното е да припомним, че ако влезе в следващия парламент, тази партия ще се държи отново напълно естествено –

шоуто ще бъде верен помощник на поизбелелите зелени чорапи на власт,

ще прави нужното за осуетяване на всеки смислен парламентарен опит за изпращане на зелените чорапи за пране и в резерва…

Шесто. Казват, че на времето Александър Втори промълвил – „Русия може да бъде управлявана, но няма смисъл…“ След три години политически хаос и ловене на риба в мътна вода, последвали 30 години на арогантно олигархично управление, ние сме на път да преоткрием „просветлението“ на Александър Втори за самите себе си. България е малка, красива, потенциално заможна страна, която може лесно да се управлява, ако се сдобие с политически и обществен елит, готов да се заеме с тази работа. Има ли смисъл? Според мен – да, все още да. Само че, кой знае, кой знае…

Текстът е публикуван във фейсбук профила на автора. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.

Още актуални анализи – четете тук