В София шетат „натовски“ генерали, които путинофилстват

Последните дни се разгаря невъобразима атака срещу европейското бъдеще на България и възможността да се състави евроатлантическо парламентарно мнозинство.

Президентът Радев бави мандата и създава сцената, на която се вихрят различни бурлески: „Иван Гешев и делата му на трупчета“, „Радостин Василев вижда истината, след като му отказват да е министър“, „превръщането на Корнелия Нинова и Костадин Костадинов в един и същи човек“.

В цялата тази вакханалия няма много съдържание, но има завишен градус и обвинения в предателство. Като цяло русофилската и путиноидната част от българския политически спектър се мобилизира като вагнеровците на Пригожин уж в защита на българския суверенитет. Основният им аргумент е, че ПП-ДБ планират да сменят шефовете на българските служби и дори са водели някакви неформални консултации в посолства от НАТО и ЕС по тези теми. Това уронвало българския суверенитет.

Проблем в изнесените от Радостин Василев кухненски дебати на ПП, разбира се, има. И той се състои в това, че самият

Радостин Василев, а може би и други подводни камъни, са допуснати в тази организация

чак до ръководните ѝ нива. Друг проблем е тенденцията на Кирил Петков и Асен Василев да се хвалят с това колко добре са приети от партньорите ни в ЕС и НАТО. Наистина, за страната е безспорен плюс, че с правителство „Денков-Габриел“ вратите към еврозоната и Шенген ще бъдат отворени. Но Петков и Василев трябва да си дадат и сметка, че това не се дължи на някаква тяхна особена гениалност, а просто на грандиозната безполезност и неадекватност на възможните алтернативи. Освен това, конфиденциалните разговори затова са конфиденциални – за да не стигат до Гела, Мела и цялото село.

Нека да се върнем към „съдържателния“ проблем за суверенитета обаче и да видим защо такъв всъщност няма. България е суверенна страна и сама взема решенията си. Едно от тях е да се защитава заедно със страните от НАТО и ЕС. Това са съюзи на суверенни държави, които гарантират заедно елементи на сигурността и благоденствието си. Тъй като сме суверенна държава, никой няма да ни спре, ако решим да си назначим някой петоколонник за шеф на службите или генерал в армията ни. И сме го правили – до ден днешен в София шетат „натовски“ генерали, които путинофилстват, а в момента и открито призовават за отпор срещу парламентарно правителство. И тук не става дума за президента Радев.

Въпросът е, че ако действаме така и си слагаме петоколонници и асорти путинисти на ключови постове, сами се изолираме в НАТО и ЕС. Постепенно секва обменът на информация,

достъпът ни до съвместни програми се затваря

и на практика сами се поставяме във фризера. Точно от това страда нашият суверенитет, защото не може да се възползва от пълните възможности за защита, които колективните системи за сигурност дават.

В този смисъл: няма нищо осъдително в това този, който се стреми да състави правителство, да се опитва да осигури доверие между българската страна и партньорите. Да не говорим, че има и формални задължения за съгласуване на политики в сферата на сигурността, които няма как да не се предшестват с по-неформални разговори и координация.

От нищо дотук не следва, че на България някой ѝ реди службите или ѝ подсказва кой да назначи в тях. Пак можем да си назначаваме когото искаме – съветски кратуни, произведени от ДС, бол. Да ги назначаваме си е наше суверенно право, което никой не ни е отнел. Само че да сме наясно: това няма нищо общо със защитата на суверенитета на страната, а е просто стратегия на

мобилизираната до краен предел пета колона.

А от тази стратегия българският суверенитет е най-сериозно заплашен.

Накратко, имаме два стратегически суверенни избора: да назначаваме в службите хора, които не будят възражения у партньорите и могат да станат двигател на интензивно взаимодействие с тях. Можем да назначаваме и открити путинисти или скрити лимонки, на които никой в НАТО и ЕС няма доверие. И двете решения са суверенни, но едното е добро и укрепва националния суверенитет, а другото е лошо и го уронва в средносрочен план.

Цялата дандания около записа на ПП всъщност цели да разколебае ГЕРБ да подкрепят формулата „Денков-Габриел“, което Борисов вече няколко пъти направи. По дотук договорената формула в това правителство няма да има повече министри от ГЕРБ, но съставът му може да е малко по-различен от обявените досега варианти. Това са подробности, важното е, че

формулата дава поне девет месеца за страната да се успокои,

да приеме бюджет и необходимите мерки за еврозоната и Шенген. Шансове и за двете има.

Същевременно в тези месеци ГЕРБ, а защо не и ДПС, ще получат възможност – без да участват в изпълнителната власт – да решат вътрешнопартийните си проблеми. Кой кого стреля, кой какво е откраднал, кой кого е гърмял или плашил. Иван Гешев е тяхна рожба, сега е и тяхна мъка.

Но за да бъдат улеснени, ще получат законодателни гаранции за справедлив процес – и на досъдебно, и на съдебно ниво. Това не е малко, защото те с основание се страхуват от „бухалките“, знаейки много добре как и защо са създадени. Ако справедливият процес се окаже пералня – честита им баня, както се казва. Все пак сме правова държава.

Ако договорените закони се приемат, ако работа се върши, този

модел с ротация и вече с министри от ГЕРБ ще може да изкара цял мандат.

Ако не – ще следват други формати или избори.

Това не е идеално решение от никоя гледна точка. Но е по-добро от всички останали и няма смисъл да се губи време, особено пък с „разкрития“ от рода на тези от последните дни. Здравият разум има прозорец, през който да пробие през следващите дни – здравите сили обаче напъват да го затворят.

Коментарът на директора на Центъра за либерални стратегии Даниел Смилов е публикуван в Дойче Веле. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.

Още актуални коментари – четете тук