В проекта за промени в конституцията се предлага 24 май да стане национален празник. Това обаче не е единствената възможна дата, пише историкът Стефан Дечев. Тук са събрани плюсовете и минусите на пет варианта за нов национален празник.
Обсъжданията около предложението на 24 май да стане националният български празник засега ни убеждават като че ли само в това, че изглежда дните на 3 март като такъв са преброени. Вкопчването в тази дата на почти всички открити или латентни антиевропейски сили и хора на инерцията едва ли ще промени нещата.
И все пак полемиките ясно показват, че дати като 6 септември – Ден на Съединението, и 22 септември – Ден на Независимостта, не са спрели да бъдат сериозна конкуренция. Не са забравени напълно и две други събития – 20 април, денят на избухването на Априлското въстание през 1876 г., както и 16 април – денят на приемането на Търновската конституция през 1879 г. и истинското начало на държавността в България.
За политиците, историците и мотивите им
В публичните си изявления политиците от „Продължаваме промяната – Демократична България“ изтъкнаха, че стремежът е да се изведе на преден план културата и писмеността, както и идеята, че българите са „потомци на просветители“. Заедно с това да се внуши, че „бъдещето е в науката“. Премиерът акад. Николай Денков изтъкна още, че се предлага 24 май да се нарича „Ден на българското слово, просвета и култура, и на кирилицата“. Не на последно място за деня се каза, че е празник, който обединява, а не разединява обществото.
Аргументите са донякъде резонни. Вероятно политиците са следвали логиката на историци (някои от тях не са демонстрирали интерес по темата през годините, но явно се е търсила пълнота и всеобхватност) събрали се миналата година на 21 октомври, за да обсъдят тези въпроси.
Макар събитието да беше представено като „национална дискусия“, то приключи за няколко часа. От тази проява идва означаването на денят като ден на „българското слово, просвета и култура“. От там са и мотиви за празника като най-продължително честван от 1851 г. насам, както и че е безспорен и сплотяващ. Може само да се радваме, че политиците поне са изпуснали идеологическите внушения на историците за честването на деня „в цялата българска етническа територия“.
Очаквано възраженията не закъсняха да се появят. Сред тях са и тези, че националните празници обикновено са натоварени с политическо съдържание, заряд и послание. Заедно с това по правило подобни празници на държавите са свързани с деня на тяхната независимостта и суверенитет. В други пък случаи това са дати, на които започва борбата за извоюване на свобода и някакви права. И освен това, националните празници обикновено са свързани с нещо, което обществото само е отвоювало.
В този смисъл дати като 6 септември 1885 г. (първата самостоятелна външнополитическа стъпка на дотогава формално васалната на султана, а реално на руския цар българска държава) и 22 септември са далеч по-подходящи.
Защо да има нов национален празник
Ще се опитам на следващите редове да резюмирам съвсем накратко плюсовете и минусите, или силните и слабите страни на отделните дати, които се дебатират както тези дни, така и през последните години. Ще ги проследя хронологически, като ще оставя празника 24 май за накрая.
Няма да говоря за датата 3 март. Вече съм го правил, а и много се изписа от други колеги защо не трябва да бъде точно тя национален празник. Всъщност, самата дата 19 февруари/3 март първо е подлагана на критичен анализ и преоценка доста отдавна, и то най-вече от българските социалисти и техните водачи Димитър Благоев и Янко Сакъзов. Днес докато се борят с „джендър идеологията“, Истанбулската конвенция и против помощта за Украйна, българските социалисти, заедно със съвременните неофашисти и неонацисти, се оказаха и последните защитници на 3 март.
Има, разбира се и други, които го правят по-скоро по натрупана вече инерция.
20 април и въстанието от 1876 г.
При обявяване на тази дата за национален празник, по подобие на Гърция или САЩ, ще се отбелязва именно денят, в който е вдигнат бунта срещу османската власт или прокламирано политическото намерение за свобода и независимост. Причината датата 20 април да не се празнува в България в първите десетилетия от съществуването ѝ като държава според мен поне е една единствена.
Немалка част от българската политическа класа просто се страхува, че самите априлци биха могли да се възползват от целия символен капитал на бунта от 1876 г. В този смисъл 19 февруари (3 март) гарантира някаква своеобразна надпартийност и неутралност спрямо отделните групи на българската политическа класа. А сред младата генерация, и особено сред социалистическата младеж от началото на 20 в. датата има немалко привърженици.
16 април и приемането на Търновската конституция през 1879 г.
Ако има ден, в който действително начева да съществува държавата, в която живеем днес това е именно този, в който учредителите ѝ гласуват документа, който е неин основен закон. Заедно с това, те съумяват да претворят в реалност постиженията на конституционната мисъл и парламентарна практика от САЩ, Великобритания и Европа като цяло.
По-късно и около режима на пълномощията, и в края на 19 и началото на 20 в., както и в междувоенния период и в годините на тоталитаризма, Търновската конституция ще бъде знаме и вдъхновение на борците за свобода, плурализъм, човешки права и правова държава. Ала, за съжаление, денят няма традиции в своето отбелязване. Днес се чества единствено като Ден на юриста.
6 септември и Съединението от 1885 г.
В случая говорим за едно самостоятелно и успешно българско дело, в което са ангажирани всички държавни институции (княз, парламент, правителство, войска), както и революционен комитет и обществеността. Нещо повече, той не по-малко символизира общата история с Македония, доколкото започва като „Македонски комитет“ и „Българо-македонски революционерен комитет“, като в дейността му участват и немалко хора с корени от Македония.
Минусът в случая е, че като официален празник е само на четвърт век, но това е само защото свалените тогава от власт и неидентифициращите се с датата русофилски партии, не я долюбват в последващите десетилетия.
22 септември – Независимостта от 1908 г.
В повечето страни това е обикновено денят, който се обявява за национален празник. Но в този случай има и някои минуси.
В провъзгласяването на независимостта не са ангажирани по-широк кръг хора и всичко се случва по-скоро в дипломатическите кулоари. Заедно с това, събитието служи за утвърждаване на личната власт на монарха цар Фердинанд. Това води в следващите години до поставянето на владетеля над парламента и не на последно място до националните катастрофи и неговата абдикация от страната.
24 май – ден на Св. св. Кирил и Методий, както и да се нарича
Оставих го нарочно накрая защото е дата, доминираща вече сред управляващите в момента, и защото като че ли привържениците му растат. Излишно е да изтъкваме, че предимството му е в неговото непрекъснато в нито един момент отбелязване вече над век и половина. Заедно с това около него цари съгласие и той не е оспорван като празник от никого.
Недостатъкът му се крие може би в това, че не е дата с ясен политически заряд, каквото са обикновено националните празници в различните държави. Заедно с това винаги съществува опасност и предпоставки да се изроди в тесногръд национализъм.
От всички дати в масовото съзнание 24 май обаче като че ли е свързан с най-много митове, и то още в самото начало на своето отбелязване. Същите митове продължават да са жилави и устойчиви и до днес.
Както се оказа през последните дни, не само съвсем обикновени и неизкушени от четенето хора, но и редица люде с нелошо образование, са убедени, че сме едва ли не „единственият народ в света с празник на азбуката“, че Кирил и Методий са българи и създали днешната българска азбука (неслучайно по иконография и по плакати по днешните празници и в училищата обичайно те държат кирилица, макар никога да не са я виждали защото те самите са измислили глаголица); че ако не Кирил и Методий, то св. Климент Охридски вече със сигурност е автор на кирилицата; че не трябва да я наричаме кирилица или „славянска азбука“, а „българска азбука“;
В тези случаи някои дори изтъкват аргумента, че народът вярва във всичко това и няма значение дали е истина или не. Но дали си даваме сметка в каква ситуация се самопоставяме?
В момента България настоява пред Македония, че е необходима нормализация на историческия разказ, който да бъде разтоварен от биещи в очите лъжи и се придържа по-строго към фактологията стеснявайки възможностите за релативизирана интерпретация. Обикновено тук основното разминаване върви по обявяването на Самуиловата държава за „средновековна македонска“; на възрожденците и революционерите за осъзнати етнически македонци в днешен смисъл. Настоявайки на един тотален релативизъм по отношение на историческите факти, македонската страна, се аргументира именно с емоциите на публиката и това, което е било утвърдено с десетилетия. Ето защо мисля, че тук има място за един доста сериозен размисъл и дебат.
И накрая да кажа – макар самият аз да настоявам за 6 септември, по съображения, които вече съм изложил, бих приел, която и да било от горните дати, ако обществеността ги припознае за национален празник.
Текстът е публикуван в „Свободна Европа“.
Още актуални коментари – четете тук
