Вотът на недоверие отново бе отменен. Истината е следната: целта на тези, които го внесоха, не е да падне правителството. Важното за тях е друго, пише Георги Лозанов за DW.
В сряда сякаш по нищо не личеше, че ще трябва да чакаме следващата… Опозицията отново искаше вот на недоверие към правителството, за който изглеждаше сигурно, че няма да мине. Това е добре позната ситуация, в която парламентът прекъсва работата си по същество и се превръща в медия, откъдето опозицията може на висок глас да говори на своите поддръжници (реални и потенциални). Какво им казаха БСП, „Възраждане“ и ИТН с втория си вот срещу същото правителство, този път заради „провал в политиката за национална сигурност и отбрана“?
Каква е целта
Темата направи посланието прозрачно: продължаваме борбата срещу евроатлантическата ориентация на България! То е важното, а не да падне правителството, защото тогава опозицията нямаше да се цели в най-здравата точка на т.нар. сглобка – единствената, която безпроблемно свързва (не)коалиционните партньори, а щеше да се възползва от множеството противоречия помежду им. Като например цената на горивата и дерогацията на Лукойл, за която те продължиха да се карат и по време на вота, или увеличаването на държавния дълг, или предвижданата промяна на данъците и т.н..
Спешното напомняне от страна на „Възраждане“, БСП и ИТН, които сякаш се пришиха към евроатлантическия им скептицизъм и подкрепата им за Русия, се наложи заради местните избори. Въпреки очакването, че руската пропаганда и тукашните ѝ публични ретранслатори са поразили общественото съзнание в дълбочина, тези избори показаха, че политическата карта на България почти изцяло продължава да е евроатлантическа. Присъствието в нея на „Възраждане“ – най-директния маркер на пропутиновите настроения, се оказа периферно. А кандидатът на БСП в София – Ваня Григорова, изпусна шансовете си, защото не можа да си обърне езика и да каже, че осъжда инвазията на Путин в Украйна. Така че сега руското опълчение трябва да търси начини да се доказва наново. И вотът му на недоверие не е толкова срещу правителството, колкото срещу ЕС и особено срещу САЩ, въвеждани от пропагандната риторика като „Посолството“.
Дори един от най-европейските политици в БСП – Кристиан Вигенин се зае в дебатите да се бори с врага от времето на Студената война. „Решенията в сферата на сигурността и отбраната не са мотивирани от реална загриженост за хората и държавата, а от персонални политически ангажименти пред чужди държави“, каза той. Тоест пред партньорите от НАТО. Те трябваше да бъдат представени през 2023 година не за гарант на сигурността ни, а пак за нейна заплаха. И да си пазим старото съветско въоръжение, ако ни нападнат, а не да го даваме на Украйна. Впрочем, и Украйна вече е включена от „Възраждане“ в списъка на националните ни врагове. На министъра на отбраната Тодор Тагарев, чийто ангажимент е заедно с партньорите от НАТО да не позволят Украйна да бъде прегазена от Русия, Костадин Костадинов каза „Мястото ви е в затвора, Тагаренко!“. Язвителното вкарване на украинско окончание в името му демонстрира, че „миролюбците“ (по Румен Радев) не само не са неутрални и дори не само са за Русия, но мразят украинците и изискват от своите поддръжници да изпитват същото. А това със затвора пък за кой ли път сигнализира какво ще се случи с тези, които не мислят като Костадинов, ако един ден той стигне до върха на държавата.
И въпреки всичко никой на този етап няма интерес вотът срещу правителството да успее. Защото не е достатъчно да се добереш до властта, трябва ти и обществена подкрепа да я упражняваш. А както се видя от местните избори, на опозицията ѝ липсва такава. Румен Радев ѝ даваше по едно рамо, но сякаш усети, че това накрая ще руинира президентския му имидж и започна да прехвърля горещите теми към вицепрезидентката.
Каква е ситуацията в коалицията?
Положението в (не)коалицията е по-сложно. ГЕРБ-СДС са електорално по-силни, но ПП-ДБ имат репутационно преимущество в евроатлантическото представителство. Именно то е основният символен капитал, от който се ползва цялата (не)коалиция, и причина мандатът, а до голяма степен и самото правителство да са на ПП-ДБ. Това от своя страна поставя ГЕРБ-СДС в благоприятна двойна роля на полууправляващи-полуопозиция, която им дава възможност да атакуват ПП-ДБ отвън, за да разширяват властта си отвътре. И финално – при добро стечение на обстоятелствата да ги изместят в евроатлантическото представителство, както от гледна точка и на българското общество, така и на чуждите партньори. Последният удобен случай за подобен трансфер е дерогацията на Лукойл. Върху ПП-ДБ трябва да падне с днешна дата отговорността за този отворен от години енергиен комшулук между България и Русия и да излезе, че те са защитници на путиновите интереси. Такива са и според Делян Пеевски, който направи изненадващ скок в мътната вода на днешната ни политика от трамплина на ДПС и сам се заяви като лице на българския евроатлантизъм.
Но така или иначе вотът на недоверие в сряда няма особена перспектива – отлагането му с пет дни просто заделя време за пазарлъци на национално и местно ниво. По-интересно е обаче дали ПП-ДБ ще могат да съхранят символните си капитали в дългосрочен план. Прогнозата е трудна, като се има предвид колко от символните капитали, генерирани от протестите през 2020 година, останаха в градската десница и колко отидоха в Радев, Манолова, Триото, ИТН и другите на клона.
