Докато наблюдавам гора от малки украински знамена на Майдана в центъра на Киев, поставени там от опечалени роднини като своеобразен паметник на загиналите във войната, ме поздравява як украински войник в бойна униформа.
Той е от елитната 95-а десантно-щурмова бригада и се бори с руската агресия повече от десетилетие.
В момента на победата“, казва ми той, „моля, излейте първата чаша на земята за тези, които са паднали.“
Посочвайки привидно нормалния живот около нас в украинската столица, с млади хора, които пият в хубавите кафенета наоколо, сякаш сме в Париж или Виена, той казва: „Всеки спокоен ден тук коства много животи на фронта.“
В последните си думи той се задавя, а очите му се пълнят със сълзи.
„Съжалявам, съжалявам!“, възкликва той, смутен от този момент на слабост.
После хваща още веднъж ръката ми, хваща презрамките на раницата си в цвят каки и тръгва през цивилната тълпа като призрак от окопите на Първата световна война.
Тези дни настроението в Украйна е мрачно. Жертвите продължават да се увеличават.
Във военното гробище в Лвов виждам вдовици и опечалени майки, които седят мълчаливо до свежите гробове на своите близки, с наведени глави, с доживотна присъда на страдание, издълбана на лицата им.
Медицински експерти изчисляват, че поне половината от населението страда от някаква степен на посттравматично стресово разстройство.
Силите на Владимир Путин настъпват, използвайки своето числено предимство и възползвайки се от забавянето в доставките на западни системи за противовъздушна отбрана и боеприпаси.
Те отвориха нов фронт на север от Харков, който е по-близо до руската граница,
отколкото Лондон до Оксфорд. Има опасения, че руските сили ще стигнат в обсега на артилерията на обсадения град, който вече е обстрелван от руски ракети, дронове и плъзгащи се бомби.
Едва вчера научих, че печатницата в Харков, където наскоро беше отпечатано украинското издание на книгата ми „Homelands“, е била ударена, има убити и ранени хора.
Основната цел на Русия изглежда е да разтегне дългата около 1000 км фронтова линия, така че докато Украйна отклонява войски за защита на Харков, армията на Путин да може да настъпи още, завземайки повече от провинциите Донецк и Луганск, за които той вече твърди, че са неотменимо част на Руската федерация.
Един западен военен експерт казва, че това е „момент на опасност“ за Украйна.
Майор Андрий Пидлисний, командир на батальон, който е на активна служба от първите дни на пълномащабната война, ми казва, че настроението сред войските му е „недобро“.
И добавя:
Те смятат, че е време другите да отидат и да се бият.“
Но къде са тези другите? Горещо оспорван закон, намаляващ наборната възраст до 25 години, най-накрая влезе в сила миналата седмица, но където и да се обърна, чувам истории за
млади украински мъже, които се опитват да избегнат наборната служба.
Руските въздушни нападения са унищожили почти половината от енергийния капацитет на страната. Дори сега, през лятото, хората изпитват чести прекъсвания на тока.
Експерт изчислява, че при сегашния капацитет много украинци може да претърпят прекъсвания на електрозахранването до 12 часа на ден следващата зима – а зимите тук са ужасно студени.
Има нарастващ гняв към Запада, за това че не прави всичко възможно и достатъчно бързо, за да даде възможност на страната да се защити. Един висш правителствен министър ми каза, че на Конгреса на САЩ
„никога няма да бъде простено от украинския народ“ за забавянето на гласуването на последния кръг подкрепа за Украйна.
Има и недоволство от представянето на президента Володимир Зеленски, чийто мандат щеше да приключи на 20 май, ако страната не беше под военно положение, и особено с президентската администрация, оглавявана от неговия могъщ насилник Андрий Йермак.
Няколко отделни източника ми казаха, че Зеленски, бившата телевизионна звезда, обсесивно изучава рейтингите си – и те постепенно падат.
Интересното е, че една от критиките, която чувах многократно, е, че той продължава да подхранва нереалистични надежди за пълна победа – тоест повторно завоюване на цялата суверенна територия на Украйна в нейните граници от 1991 г., включително Крим.
Дори високопоставени служители насаме дават по-предпазливо определение на победата.
Публично подкрепям казаното от президента“, каза ми един. „Непублично мисля, че трябва да оцелеем като независима западна държава, която има възможност за развитие.“
И всички са дълбоко разтревожени какво ще направи Доналд Тръмп, ако бъде преизбран за президент на Съединените щати на 5 ноември.
Под натиска на ужасни загуби, изтощение, травми и опасения относно намаляващата западна подкрепа, общественото мнение също малко се промени.
В края на миналата година Киевският международен институт по социология предложи на респондентите два варианта какво трябва да направи Украйна, ако „Западът значително намали помощта“.
Ясно мнозинство от 58% каза, че страната трябва да продължи да се бие, дори и с „рискове за териториите, контролирани от Украйна“.
Въпреки това 32% предпочитат втория вариант: „Военните действия се прекратяват със сериозни гаранции за сигурност от запад, но освобождаването на [окупираните от Русия] територии се отлага за неопределено бъдеще.“
Имайте предвид, че това е само в случай на намалена западна помощ и само със сериозни гаранции за сигурност. Каква територия ще бъде загубена ще бъде от решаващо значение за популярната присъда.
Едно е да се прави компромис с Крим и частите от Донбас, окупирани от Русия от 2014 г. насам; съвсем друго е да се пожертват огромните части от украинската земя между двете, където около 2,5 милиона души са имали своите домове и препитание преди пълномащабното нахлуване.
Колкото по-голям е териториалният компромис, толкова по-силни трябва да бъдат непосредствените западни гаранции за сигурност и толкова по-правдоподобна е перспективата за членство в ЕС и НАТО в недалечно и несигурно бъдеще.
Дори в този случай много украинци все още биха били ядосани на собственото си правителство, че преговаря за това, което биха видели като поражение, и трайно огорчени срещу Запада, че ефективно ги е принудил да го приемат.
Така че Украйна е на ръба на поражението. Използвайки тази метафора от бокса (on the ropes, буквално – „на въжета“, бел. ред.), човек веднага се сеща за новия световен шампион в тежка категория, украинеца Александър Усик, който изглеждаше паднал и излязъл от свирепата атака на гиганта Тайсън Фюри, но след това се върна, за да спечели по точки в края на брутален двубой 12 кръга.
Победа в 12 рунда, а не удар с нокаут в петия, е най-доброто, на което родината на Усик може да се надява сега.
Голямата разлика е следната: за разлика от боксьора, Украйна не може да победи сама по-голям противник. Тя се нуждае от повече и по-смела военна подкрепа от Запада точно сега, за да може да постави може да постави Путин Фюри „на въжетата“.
Тогава и само тогава Украйна може да стигне до точката, в която може да постигне резултат, който мнозинството от собствения ѝ народ ще смята за победа, а повечето руснаци като поражение. Това трябва да е и целта на Запада.
Репортажът е публикуван в „Гардиън“. Авторът Тимъти Гартън Аш е историк, политически анализатор и колумнист на изданието. Заглавието е на редакцията на ДЕБАТИ.БГ.
