Николай Александров Хайтов е български писател, драматург, публицист, известен със сборника си „Диви разкази“, както и с противоречивите си съчинения относно гроба на апостола на свободата Васил Левски. Обвиняван е в опити за присвояване на чужди произведения. Народен деятел на изкуството и културата.
Роден е на 15 септември 1919г. в село Яврово, област Пловдив. Завършва прогимназия в родното си село. Работи като чирак в магазин за брашно, келнер в кръчма, камериер и общ работник в железопътните кариери край село Крумово, Пловдивско в продължение на три-четири години. През 1938г. завършва гимназия в Асеновград. През 1943г. завършва в София Лесотехническия факултет. От есента на 1944г. е войник в Пловдив. От 1946г. постъпва на работа в родопските гори най-напред като участъков горски в Персенкското горско стопанство. След това работи в Лесичево, Девинско и в Горско стопанство – Сапарева баня. От 1951 г. е инженер-лесовъд в Радуилския участък на стопанство „Боровец“, Самоковско. Осъден на 8 години строг тъмничен затвор и уволнен дисциплинарно от Министерството на горите, без право да работи по специалността си заради незаконни доходи, според публикация във в. „Работническо дело“. По-късно присъдата е отменена, но две години е безработен. Принуждава се да търси препитание с писане на очерци и големият му литературен талант веднага е забелязан, като е вербуван за агент на ДС, Шесто управление, с псевдоним Горския. В Комдос се пази картончето, според което достига до чин полковник от ДС с право на шофьор.
Първият му очерк е публикуван през 1954 г. в списание „Септември“. Следва предложение за сътрудничество в списанието, където печата свой разказ („Случай без прецедент“) и нов очерк. Пише очерци за вестник „Работническо дело“, „Кооперативно село“ и др. Очерците, които печата, издава в първата си книга „Съперници“ през 1957 г. От 1959 г. е приет за член на Съюза на българските писатели, работи като редактор във вестник Народна култура и списание „Наша родина“. От 1975 до 1977 е председател на Столичния съвет на културата, член е на Управителния съвет на СБП от 1966 г. и секретар на СБП (1966 – 1968).
През 1966 г. става главен редактор на списание „Родопи“, което през следващите години е сред основните поддръжници на Възродителния процес сред помаците, а след това и сред турците. Хайтов се превръща в един от неговите популярни идеолози и съветник на Тодор Живков по този въпрос.
През 1967 г. излизат знаменитите му „Диви разкази“, авторството на които е спорно. Те имат над 10 издания в България, като са преведени на 28 чужди езика, включително китайски. През 1989 г. излизат „Избрани произведения“ в три тома.
Хайтов пише над 10 пиеси, 800 статии и рецензии. Общият тираж на книгите на Хайтов, които са издадени и преиздадени в България, е над 4 милиона екземпляра.
Николай Хайтов е председател на Съюза на българските писатели (СБП) от 1993 до 1999, като преди това от 1966 до 1968 е негов секретар. Бил е председател на Творческия фонд на СБП, но е отстранен тихомълком, след като се разразява скандалът около самоволното му влизане в жилището на писателката Яна Язова през 1974 г. и кражбата на оригиналите на неиздадените ѝ приживе романи, вкл. и ръкописа на романа ѝ „Левски“. Той е упрекван в авторитарност и за разцепването на СБП.
Николай Хайтов има двама синове и една дъщеря: Александър – скулптор, и Здравец – архитект, дъщеря – Елена Хайтова.
Женил се е три пъти, последната му съпруга е Жени Божилова.
Умира на 82-годишна възраст на 30 юни 2002 г. от левкемия и е погребан в Централни гробища – София.
Цитати:
„Главата ми да отсекат, пак ще викам: „Да живее България!““
„Преговорите за влизане в Европейския съюз да се водят не на колене, а равноправно и при зачитане на собствените национални интереси. За проявените рецидивисти следва да бъде установен специален наказателен режим, а „правата на човека“ да не се превръщат в средство за масово тиранизиране на мирното население.“
„Национализмът е нормалното ми агрегатно състояние.“
„Крила имат само тия, дето сърце им иска да лети.“
„Орлиците се ловят с живо месо, а не с мърша!“
„Българинът има нещо общо с лисицата: точно когато я мислиш за умряла, тя хукне. Много пъти това ни е спасявало, дано и този път да ни спаси от нашите и чуждите гробари, които са се хванали вече за лопатите. Нацията ни сега е в безпътица, но не е безпътна.“
„Изтървем ли България, изтървали сме всичко.“
„Прасето си е прасе: то не мисли какво да посее, а какво да изяде.”
„Викаш ти защо не взимам от твоите цигари… Пò си ми е сладко цигарото – да си го свия сам… Да го лизна, душица да му сложа… Защото всяка работа е тъй: душица ако ѝ не туриш – не слади!”
