Обичам славата си на разточителен гений, алкохолик и любител на жените, споделя актьорът Ричард Бъртън, който отбелязва 100 години от своята дата на раждане. Той е потомък на уелски миньор и е известен не само с таланта си, но и с бурния си личен живот, изпълнен с алкохол и пет брака, два от които с Елизабет Тейлър.
Бъртън е сред най-добрите изпълнители на Шекспир, харесван за завладяващото си присъствие на сцена и уникален глас. Списание „Тайм“ пише за него: „Неговият тембър е толкова богат, че дори може да вдъхнови поезия дори в рецептата за задушено заешко“.
Сър Джон Гилгуд споделя, че Бъртън би могъл да бъде равен на Лорънс Оливие, „но той беше неподчинен и постоянно обект на скандали, което не е особено одобрявано в театрални среди“.
Кариерата на Ричард Бъртън е изключително непостоянна. Той има седем номинации за „Оскар“, но не печели нито един път. Освен това е един от най-известните британски актьори, които не са били удостоени с титлата „сър“. Участва в над 40 филма, сред които са класики като „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“, успешни блокбъстъри като „Клеопатра“ и много филми, които радват зрителите само временно.
Гилгуд, който последно работи с Бъртън във филма „Вагнер“ (1983), го описва като „роден актьор“. „Той имаше страхотен чар и значителен талант. Избра забележителен, но и рискован начин да пропилее театралната си кариера, но стана известен и световна фигура благодарение на киното. Беше добър човек и щедър“, добавя Гилгуд.
В ранните си години Бъртън се хвали, че може да изпие литър коняк по време на представление. „Той беше смес от селянин и поет, известен с блестящите си разговори, които често включваха цитати от Шекспир, саркастичен хумор и самоирония“, отбелязва „Ню Йорк таймс“.
На 50 години, Бъртън споделя: „Наистина обичам славата си на разглезен гений от уелските низини, пияница и женкар. Това е доста привлекателен образ“.
Ричард Дженкинс е роден на 10 ноември 1925 г., 12-о от 13 деца на алкохолизиран миньор в малко село в Южна Уелс. Майка му почива, когато е на две години, а семейството е принудено да заеме 10 лири за погребението си, сочи „Гардиън“.
Като дете с наднормено тегло и непривлекателен, той до 10-годишна възраст говори само уелшки. Учителят му Филип Бъртън му преподава английски и става негов настойник. Ричард приема фамилията му и започва да овладява изискани манери и класическа литература.
По-късно успява да спечели стипендия за Оксфорд, където изучава литература и, шеговито казва, „как да изпия бира за 10 секунди“. Служи във Кралските въздушни сили като навигатор по време на Втората световна война. След излизането си от армията, започва театрална кариера, получаваща отлични рецензии.
През 1949 г. Бъртън се жени за уелската актриса Сибил Уилямс и имат две дъщери.
Той играе забележителни роли в Кралския Шекспиров театър, а критиците обсъждат неговия „Хамлет“ като втори най-забележителен в историята, след този на сър Джон Гилгуд.
На Бродуей също играе в „Хамлет“, но решаващият момент в кариерата му е мюзикълът „Камелот“ от 1960 г., който привлекла вниманието на 20th Century Fox за филма „Клеопатра“ с Елизабет Тейлър.
След първата си любовна сцена с Тейлър, която по това време е женена за певеца Еди Фишър, започват слухове за техния роман. Пресата на целия свят пише за „Лиз и Дик – най-обсъжданата двойка в Холивуд“. Двамата печелят впечатляващи хонорари и са на върха на кариерата си, а Бъртън не се замисля за питането, което Лорънс Оливие му задава години по-рано: „Искаш ли да бъдеш известен или велик актьор?“.
През 1963 г. Лиз и Дик се развеждат със съпрузите си, а на 15 март 1964 г. сключват брак. Сватбата предизвиква дори внимание в Държавния департамент, където членът на имиграционния комитет иска САЩ да анулират визата на Бъртън, защото „представлява опасност за морала на младежта в нашата страна“.
Двойката живее разточително, купувайки яхта за 500 000 долара. Бъртън глези съпругата си с диамант „Круп“ (33 карата, 305 000 долара) и диамант „Картие“ (69 карата, 1 милион долара), отбелязва „Ню Йорк таймс“.
Бракът им е толкова бурен, колкото и открит, обременен от алкохолизма и авантюрите на Бъртън. Двойката се развежда през 1974 г., но на 10 октомври 1975 г. се женят отново в Ботсвана. Окончателният развод е през юли 1976 г.
По-късно Бъртън изразява, че се чувства завинаги свързан с Елизабет Тейлър: „Мога да избягам от нея хиляда години, но тя винаги ще си остане моето бебе. Нашата любов е толкова силна, че се изгаряме взаимно“.
Двамата играят заедно в 11 филма между 1962 и 1972 г., най-забележителният от които е „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“ (1966), донесъл номинации за „Оскар“ на двамата за ролите им на пиеща и конфликтна двойка. Тейлър получава статуетката, а Бъртън – не.
Година по-късно звездната двойка участва в „Укротяване на опърничавата“ по Шекспир, под режисурата на Франко Джефирели. Останалите им съвместни проекти не правят впечатление, но по-сериозен е проблемът с алкохолизма на Бъртън.
„Лекарите ми казаха, че ако продължа да пия, трябва да се приготвя за края. Състоянието ми е толкова сериозно, колкото рак“, споделя той.
Актьорът спира да пие временно с помощта на бившата манекенка Сюзан Хънт, с която се жени през 1976 г. Следващите години включват филма „Еквус“ (1977) и триумфалното му завръщане в „Камелот“ на Бродуей, за което „Ню Йорк таймс“ пише: „Бъртън не просто владее сцената, той я притежава“.
За жалост, по време на представление на „Камелот“, изпитвайки силна болка в гърба, той взима обезболяващи, което го кара да изглежда пиян на сцената и е заменен от дубльор.
По-късно преминава през операция на врата, а през пролетта на 1983 г. се завръща на Бродуей в нова постановка – „Частни животи“ (Private Lives), където отново си партнира с Елизабет Тейлър. Докато медиите спекулират за възможен трети брак между тях, Бъртън изненадва всички, като сключва брак със Сали Хей.
Въпреки затруднената си походка, той получава по-добри рецензии за „Частни животи“ от Тейлър, но критиците осъждат и двамата за размитото разграничение между техните актьорски роли и бурната им връзка в миналото.
През това време Бъртън снима „Вагнер“ – филм, посветен на великия композитор, в който участват и тримата му идоли: Ралф Ричардсън, Джон Гилгуд и Лорънс Оливие.
Последната роля на Бъртън е в британската продукция „1984“. Този филм е повод за неговото последно интервю, в което споделя: „Не се чувствам физически жизнен, след операцията на шията, и съм по-съзнателен от преди за досадата от актьорството.“
Ричард Бъртън умира на 5 август 1984 г. в Швейцария от мозъчен инсулт.
Две години преди това, той споделя, че не съжалява за изминатия път. „Ще използвам думите на Едит Пиаф: Je ne regrette rien („Не съжалявам за нищо“)“, заявява той.
„Ричард беше невероятен актьор, а преждевременната му смърт е истинска загуба за театралната и филмовата индустрия и за публиката“, коментира Лорънс Оливие, а Елизабет Тейлър добавя, че „Ричард е бил Франк Синатра на Шекспировия театър“.
