Когато бяхме студенти, в годините на реалния социализъм, се изумявахме от следния историко-литературен факт: Една вечер, в началото на 20-и век, Елин Пелин и Александър Балабанов се прибирали от кръчма. Неочаквано Балабанов казал: „Абе ,Пелинко, много ми се ходи в Париж!”. „Че да идем.” – рекъл Пелинко. Вместо към домовете си, двамата отишли на гарата и хванали „трена” за Европа. В джобовете си имали по няколко „наполеона” (френски франкове), с които изкарали една седмица в Париж.
Тогава ние, млади и любопитни, също искахме да идем до френската столица, а и не само до нея – и до английската, и до италианската или гръцката… Но кой да те пусне, кой да ти даде паспорт и изходна виза – даже до Петрич и до Драгоман се ходеше с открит лист. Социалистическа България беше оградила границите си с бодлива тел, за да не надничат гражданите й към запада. А в „изостанала България”, без паспорт и смяна на валута, просто взимаш „трена” и заминаваш, където си искаш.
При Живковия социализъм можеше да се пътува към западните държави само на екскурзия с „Балкантурист”. Разбира се, ако милицията ти разреши. Много бяха случаите, когато някой си е платил за пътуването, а не получава разрешение – не е благонадежден. На тия екскурзии обменяха само 20-30 долара. За какво да ги похарчиш по-напред – дънки ли да си купиш, грамофонни плочи или да пиеш някоя бира? За да не ходи като братче на Гаврош из Европа, българският турист се снабдяваше с някой долар на черно (1 долар за 3 лева). Криеше го в чорапа или в долните гащи и трепереше да не му го вземат на границата. А нашият колега Йордан Попов (смешна му памет!) ни е разправял, че пробивал дупка с тирбушон в сапун за бръснене, за да скрие там, навита на фунийка, банкнота от 20 долара.
Други пъхаха долари в пастата за зъби „Поморин“.Незаконното пренасяне на валута беше престъпление, за което можеше и да те осъдят на затвор. Ако не те осъдят, сигурно ще ти спрат пътуванията зад граница.
В чужбина социалистическият български лев струваше колкото пукнат лев. Колегите в Белград и Скопие ни се смееха на валутата, защото югославският динар беше конвертируем със западногерманската марка. У нас интелигенцията, заслужили и народни артисти и деятели на културата имаха такава привилегия, каквато нямаше останалият народ – при пътуване да купуват долари от БНБ по официалния курс (1 долар за 90 стотинки). Заслужилите – по 150 долара годишно, народните – по 200.
И още един спомен: когато през 1988 от „Стършел” ни командироваха двамата с Румен Белчев в Китай, главният редактор Христо Пелитев написа писмо до директора на БНБ Васил Коларов да ни отпусне допълнителна валута за пътуването. Банковият директор тогава с щедър жест ни отпусна по 40 долара, които официално можехме да изнесем в портфейлите си, без да се налага да си дупчим сапуните.
Като съм бил свидетел и потърпевш от всичко това, как няма да се радвам сега, че България прие еврото!
Европей, сърце!
Вече не е необходимо да крия банкноти в чорапа или в пастата за зъби. С парите, които съм изработил у нас, мога да плащам от тук до Лисабон, без притеснения по граници, без да сменям валути, без такси и комисиони.
Повечето българи отдавна имат самочувствието на европейци, затова разбират ползата от въвеждането на еврото у нас.
Останалите скоро ще я разберат.
М. Вешим
