Когато Румен Радев застана зад лозунга за демонтаж на модела „Борисов–Пеевски“, много хора повярваха, че това е началото на реална промяна. Хиляди хора гласуваха с надеждата, че зад партията на бившия президент стои воля за скъсване със задкулисието, зависимостите и политическата безнаказаност. Днес обаче става ясно, че обещанията са били далеч по-силни от действията.
Първият и най-ярък знак за провала дойде още преди реалното начало на управлението на новия редовен кабинет. Депутатите от „Прогресивна България“, отказаха да подкрепят създаването на комисия за проверка на имущественото състояние на лидера на ДПС Делян Пеевски, който години наред беше символът на онзи модел, срещу който стотици холяди протестираха през декември миналата година. Ако още в първия сериозен тест липсва воля за прозрачност и контрол, тогава какво всъщност се е променило? Обществото получава познатата картина — гръмки декларации срещу статуквото, последвани от удобно мълчание, когато трябва да се предприемат реални действия.
Още по-притеснително е, че откакто спечелиха изборите, няма ясна публична визия какви точно ще бъдат политиките на новото управление. Няма конкретна програма, няма отчетливи приоритети, няма сериозен разговор с обществото накъде ще бъде водена държавата. Самият Румен Радев почти не се появява публично, за да защити идеи, решения или да зададе посока. Липсата на политическа комуникация започва да изглежда не като тактическо мълчание, а като липса на ясна стратегия. Символично беше и отсъствието му дори от консултациите с президента Илияна Йотова — момент, в който обществото очакваше диалог, лидерство и политическа отговорност. Вместо това остана усещането за дистанция и бягство от отговорност още в самото начало.
Още преди дори да е започнал реална управленска работа, вече се говори за теглене на нов държавен дълг. Това означава едно — сметката отново ще бъде платена от работещите българи. Вместо да се предложат мерки за изсветляване на сивата икономика, за събираемост на данъците и ограничаване на корупционните течове, най-лесното решение отново е заемът. Пенсии, социални разходи и дефицити ще се покриват с пари на кредит, които след години ще тежат върху същите хора, които и днес издържат държавата със своя труд.
Тук е голямото разочарование — липсва разговор за реформи. Липсва разговор за икономическа дисциплина. Липсва визия как държавата да стане по-богата чрез повече производство, повече инвестиции и повече светла икономика. Вместо това се предлага добре познатият модел: харчене днес, плащане утре.
Най-тежкият удар обаче е върху хората, които протестираха през декември с надеждата за истинска промяна. Те искаха нов морал в политиката, нови правила и край на задкулисните зависимости. Вместо това изглежда, че моделът просто е сменил лицата си. Старите зависимости остават, старите практики продължават, а обещаната революция постепенно се превръща в поредната подмяна.
Историята на българския преход е пълна с политици, които идват с обещание да разрушат системата, а след това удобно се настаняват в нея. Днес все повече изглежда, че и Румен Радев върви по същия път. И ако началото е толкова противоречиво, обществото има всички основания да се пита дали този проект не се е провалил още преди изобщо да е започнал.
