Всеки път, когато цените тръгнат нагоре, българската държава реагира по сходен начин: обещава да накаже „спекулата“, да овладее „необоснованото поскъпване“ и да защити „народа“. Така е през 1919 г. при Александър Стамболийски. Така е и при комунистическия режим, когато държавата определя цената на почти всичко — от хляба до обувките. Така беше и през 1996 г., когато кабинетът на Жан Виденов се опита административно да задържи разпада на икономиката, предаде БГНЕС.
Историята на Третата българска държава показва нещо важно: мерките срещу високите цени почти никога не са били само икономически инструмент. Те са били политически акт — опит властта да демонстрира контрол в моменти на социално напрежение, война, инфлация или страх от обедняване. А резултатите почти винаги са били едни и същи: временен ефект, дефицити, черен пазар, административен произвол или прехвърляне на проблема другаде.
Първите години след Освобождението: пазар без силна държава
След 1878 г. младото Княжество България по-скоро следва либерален модел. Държавата има ограничен административен капацитет, а цените се формират главно от реколтата, транспорта и международната търговия. Високите цени на храните и зърното периодично предизвикват напрежение, но до началото на XX век няма систематична политика на ценови контрол.
Първите сериозни интервенции идват около войните — Балканските и Първата световна. Военната мобилизация, недостигът на стоки и инфлацията принуждават държавата да въведе ограничения върху търговията със зърно, брашно и основни храни. Появяват се тавани на цени, реквизиции и наказания за „спекула“. Именно тогава думата „спекулант“ влиза трайно в българския политически речник.
Стамболийски и „Законът за скъпотията“
Истинската институционализация на борбата срещу високите цени идва след Първата световна война. България е в тежка икономическа криза — инфлация, недостиг на храни, обезценяване на лева и социално напрежение. Управлението на Александър Стамболийски прави това, което много правителства ще повторят след него: обявява война на посредниците и търговците.
Тогава се появяват известните закони и комисии срещу „скъпотията“. Държавата започва да определя пределни цени на основни стоки, създават се контролни органи и се извършват проверки по пазари и магазини. Общините и полицията получават функции да следят за нарушения.
Политическата логика е ясна: БЗНС се опитва да защити селското мнозинство и градската беднота от инфлацията. Но икономическият резултат е далеч по-противоречив. Ограниченията водят до укриване на стоки, нерегламентирана търговия и спад на стимулите за производство и доставка. В редица случаи държавата успява временно да задържи цени, но не и да премахне причините за поскъпването.
Това е и първият голям исторически урок: когато инфлацията идва от недостиг и бюджетен натиск, административният контрол може да замрази етикетите, но не и икономическата реалност.
Междувоенният период: контрол при кризи
През 30-те години, особено след Голямата депресия, държавната намеса се разширява. Правителствата започват да регулират изкупните цени на земеделската продукция, да ограничават износа и да влияят върху търговията със зърно и храни.
Появяват се професионални камари и по-силна регулация на пазара. Държавата вече не е просто арбитър — тя постепенно става активен участник в ценообразуването.
Но и тук ефектът е двоен. Част от мерките защитават производители и потребители в краткосрочен план, но същевременно ограничават конкуренцията и създават привилегировани групи около властта.
Социализмът: държавата определя цената на всичко
След 1944 г. България влиза в съвсем различен икономически модел. При режима на Тодор Живков цените вече не са пазарен сигнал, а административно решение.
Държавният комитет по цените, Министерският съвет и плановите органи определят цените на храни, ток, транспорт, жилища и потребителски стоки. Цените са политически инструмент. Хлябът и основните продукти често се продават под реалната им себестойност чрез огромни държавни субсидии.
На пръв поглед системата изглежда успешна: десетилетия наред цените на основни стоки са стабилни. Но тази стабилност е изкуствена. Тя се поддържа чрез централизирано разпределение, външен дълг, дефицити и скрита инфлация.
Истинската цена на този модел става видима в края на 80-те години:
хроничен недостиг на стоки; опашки; купонни системи в отделни периоди; ниско качество; дефицитна икономика.
Социалистическата система не премахва инфлацията — тя я скрива. Вместо чрез високи цени, обществото плаща чрез липса на избор и недостиг.
Преходът: либерализация и паника от цените
След 1989 г. България преминава към пазарно ценообразуване. Именно тогава обществото преживява ценовия шок, който десетилетия е бил отлаган.
През 1991–1992 г. започва либерализация на цените, но държавата запазва контрол върху част от основните стоки и услуги. Министерството на финансите и други регулатори се опитват да съчетават свободен пазар с административни ограничения. Изследвания от периода показват, че ценовият контрол не успява да спре инфлацията, а само изкривява пазарните сигнали.
Политическият натиск е огромен. Всеки скок на цените води до обвинения в „спекула“. Точно тогава започва модерната българска традиция при инфлация да се търси виновник в търговците, а не в макроикономическата политика.
Катастрофата от 1996–1997 г.
Най-драматичният пример идва при управлението на Жан Виденов. Хиперинфлацията унищожава спестяванията, а цените растат буквално ежедневно. Държавата реагира с познати инструменти — административен контрол, ограничения и опити за регулиране на пазара.
Резултатът е катастрофален: празни магазини; опашки за хляб; купонни системи в отделни райони; срив на доверието в лева.
Това е моментът, в който България окончателно научава, че без стабилна валута и финансова дисциплина контролът върху цените е безсилен.
Въвеждането на валутния борд през 1997 г. променя философията. Вместо държавата да определя цени, тя започва да залага на монетарна стабилност и конкуренция.
След 2000 г.: регулатори вместо директен контрол
В периода след валутния борд и особено след членството в ЕС България постепенно преминава към европейски модел:
защита на конкуренцията; антимонополен контрол; защита на потребителите; секторни регулатори.
Вместо директно да определя цени, държавата започва да следи за картели и злоупотреба с господстващо положение чрез Комисия за защита на конкуренцията и Комисия за защита на потребителите.
Това обаче не премахва политическия рефлекс. При всяка инфлационна вълна — горива, ток, храни, олио, жилища — отново се появяват идеи за тавани на цени, ограничения на надценките и „антиспекулативни“ закони.
По време на COVID кризата и след енергийната инфлация от 2021–2023 г. темата се върна с нова сила. Имаше предложения за тавани на надценки, държавни списъци на „социални“ стоки и специални режими за търговските вериги.
Историческият модел е почти неизменен: инфлация или страх от поскъпване; политически натиск; обещание за борба със „спекулата“; нови контролни механизми;
временен ефект; прехвърляне на проблема към дефицити, административен натиск или по-ниска конкуренция.
Големият парадокс
Най-интересното в тази 147-годишна история е, че всяка власт представя мерките си като нещо ново. А всъщност България циклично повтаря един и същ спор още от началото на XX век.
Историята показва, че държавата може временно да натисне цените надолу само при едно от две условия:
- или плаща огромни субсидии;
- или прехвърля цената към дефицит, ниско качество и скрита инфлация.
Нито един български период не дава убедително доказателство, че трайното административно ограничаване на цените е успяло да замени стабилната валута, конкуренцията, производителността и доверието в икономиката.
Именно затова дебатът за „скъпотията“ в България винаги е не просто спор за цени. Той е спор за това колко държава и колко пазар може да понесе обществото в моменти на страх.
