Първият протест срещу правителството на Румен Радев събра хиляди хора пред сградата на Министерския съвет. Без сериозни партийни знамена, без официалната подкрепа на парламентарната опозиция и без ясно изразен политически субект зад себе си, демонстрацията изпрати едно категорично послание – в обществото се натрупва енергия, която трудно може да бъде пренебрегвана от управляващите.
Това обаче поставя един съществен въпрос: защо протестът остана без политическа подкрепа?
Обясненията могат да бъдат различни. Ръководителите на протеста вероятно са преценили, че подобна подкрепа не им е необходима. Или пък се опасяват, че ще бъдат обвинени в политическа употреба на гражданската енергия.
И именно тук възниква по-големият въпрос – може ли един протест да бъде успешен, ако няма политическо продължение?
Историята показва, че гражданският натиск е необходим, но рядко е достатъчен. Протестите могат да поставят проблемите на дневен ред, да мобилизират обществено мнение и да разклатят доверието към управляващите. Но решенията се вземат в парламента. Политиката не се прави на площада, а в Народното събрание. Ако няма кой да превърне общественото недоволство в законодателни инициативи, вот на недоверие или ново парламентарно мнозинство, протестната енергия неизбежно започва да се изчерпва.
Подобна дилема се наблюдава и в Сърбия. Там продължителните граждански протести дълго време настояваха да останат надпартийни. Исканията им бяха формулирани като граждански, а не като партийни. Именно това им даде широка обществена легитимност, но едновременно с това ограничи възможността им да превърнат общественото недоволство в реална политическа промяна. Без политически инструмент протестът трудно може да произведе управление.
Сходна опасност стои и пред българския протест. Докато организаторите подчертават гражданския му характер, остава открит въпросът кой ще представлява тези хора в институциите. Ако никоя от съществуващите партии не успее да спечели доверието им, логиката сочи две възможности – или ще се появи нов политически проект, който да канализира тази енергия, или протестиращите ще трябва да припознаят вече съществуваща политическа сила, която да защитава исканията им в парламента.
Това не означава, че протестът е безсмислен. Напротив. Самият факт, че хиляди хора, в почивен ден, на убийствени температури се събраха без сериозна партийна организация, е достатъчно силен политически сигнал. Това е предупреждение към властта, че общественото търпение започва да се изчерпва. Такъв протест оказва натиск върху управляващите, дори когато не поставя непосредствено под въпрос парламентарното мнозинство.
Правителството демонстрира колебливост по редица теми – от бюджетната политика до институционалните решения и външнополитическите послания. Именно тази липса на ясна посока изглежда обединява хора с различни убеждения. Те може да не са съгласни помежду си по всички въпроси, но очевидно споделят усещането, че управлението не дава убедителен отговор накъде върви страната и най-вече, не изпълнява предизборните си обещания.
Затова би било грешка този протест да бъде определян като еднократен летен епизод. Когато хиляди хора се събират почти спонтанно, без мощна партийна машина зад гърба си, това обикновено е симптом на по-дълбоко обществено напрежение. Ако управлението продължи да допуска политически грешки, с настъпването на есента е напълно възможно протестите да станат по-многобройни и по-организирани.
Тогава вече въпросът няма да бъде дали има обществено недоволство. Въпросът ще бъде кой ще го представлява политически. Защото протестът може да създаде криза, но само политиката може да я разреши.
