Тридесет години по-рано, когато Бил Клинтън навършва 50 в разгара на успешната си кампания за преизбиране през 1996 г., в думите му вече се долавя усещане за отминаващото време.
„Имам повече вчерашни, отколкото утрешни дни“, често казва той през онази година. Тази меланхолия озадачава журналистите, които го отразяват.
Твърдението е буквално вярно, освен ако Клинтън не е очаквал да доживее до 100 години, но 50-годишната възраст обикновено е моментът, когато човек осъзнава, че вече не е съвсем млад, а не непременно повод да се възприема като стар.
Погледът на Клинтън към живота вероятно е повлиян и от ранното осъзнаване на неговата крехкост. Той никога не среща биологичния си баща – пътуващ търговец, женил се пет пъти, който загива при автомобилна катастрофа на 28-годишна възраст, три месеца преди раждането на бъдещия президент.
Самият Клинтън обаче се оказва сравнително издръжлив, особено за човек, претърпял сериозна сърдечна операция на 58 години. Днес 42-рият президент на САЩ навършва 80 – възраст, която вече дава достатъчно основания за по-задълбочена равносметка на живота му, пише „Политико“.
През 1996 г. едва ли някой е предполагал, че три десетилетия по-късно президент на САЩ ще бъде човек, който всъщност е с два месеца по-възрастен от Клинтън. Още по-малко очаквано би било този човек да е Доналд Тръмп, който още тогава вече от около 15 години е известен като магнат в недвижимите имоти и майстор на саморекламата.
Малцина вероятно са си представяли и че през 2026 г. самата страна ще изглежда толкова остаряла – или поне толкова озлобена и лишена от обединяваща представа за бъдещето. Същността на най-влиятелното и разделящо политическо движение след това на бившия президент Роналд Рейгън е открито обърната назад – „Да направим Америка отново велика“.
Много от особеностите, които днес определят американската политика и я правят толкова безкомпромисна, изпълнена с възмущение и презрение, се появяват в зародиш още по времето на Клинтън. Тогава тези тенденции изглеждат необичайни и почти никой не допуска, че ще се превърнат в новата политическа норма.
В началото тази политика, движена от презрението към противника, често се съсредоточава върху обществения и личния характер на Бил Клинтън.
Темата присъства в президентската му кампания срещу Джордж Буш-старши през 1992 г., в надпреварата с Боб Доул през 1996 г. и дори при откриването на президентската му библиотека в Литъл Рок, Арканзас, през 2004 г.
Годините, прекарани в отразяване на Белия дом на Клинтън за „Вашингтон пост“, както и последвалата работа върху книга за неговото управление, дават възможност за подробно наблюдение върху идеите, решаващите моменти и личностите, оформили президентството му. Значителна част от този период преминава в опити да бъде оценен характерът на Клинтън.
Този спор продължава и до днес, отчасти защото положителните и отрицателните страни на характера му сякаш произлизат от един и същ източник – силната необходимост да побеждава, да бъде значим, да очарова и да доказва себе си.
Ако хората около Клинтън през 1974 г., когато безуспешно се кандидатира за Конгреса, можеха да надникнат в бъдещето, едва ли щяха да бъдат изненадани, че сред тях се намира бъдещ президент. Талантът, амбицията и идеализмът му са очевидни още тогава. Хилари Родъм, по онова време негова приятелка, но все още не и съпруга, пристига в Арканзас, за да му помогне в кампанията.
Не би било изненадващо и да научат колко близо до провал ще се окажат на различни етапи кампаниите и президентството му. Биографът Дейвид Маранис отбелязва, че още тогава Клинтън има репутация на човек с многобройни сексуални връзки, съпроводени от безразсъдство, измама и лицемерие.
Клинтън е извън политическата власт повече от четвърт век – приблизително толкова, колкото продължава политическата му кариера, започнала с избирането му за главен прокурор на Арканзас през 1976 г. Годините след предаването на Овалния кабинет на Джордж Буш-младши през януари 2001 г. показват, че Съединените щати са имали и могат да имат лидери с далеч по-сериозни слабости – както в характера, така и в управлението.
На 80-ия рожден ден на Клинтън и в момент, когато страната вече мисли за бъдещето след Тръмп, могат да бъдат откроени поне четири области, в които времето е променило спора за характера на 42-рия американски президент.
Един от парадоксите на президентството на Клинтън е огромната разлика между безразсъдството в личния му живот и начина, по който упражнява политическата власт. Личните му действия достигат своята кулминация със скандала с Моника Люински и неуспешния опит на републиканците да го отстранят чрез импийчмънт.
При упражняването на президентските правомощия обаче Клинтън проявява значително чувство за отговорност и готовност да поема премерени рискове в името на решенията, които смята за правилни.
Той често прекалено дълго обмисля трудните избори – от търговията и социалното подпомагане до войните на Балканите. В крайна сметка обаче при големите въпроси рядко има значително разминаване между това, което Клинтън действително смята за правилно, и решенията, които взема.
Много от политиките му днес вече не се ползват с подкрепа дори в собствената му Демократическа партия. Политическата среда, в която той управлява, обаче е коренно различна от сегашната.
Клинтън е политик до мозъка на костите си, но не и прекомерно циничен. Неведнъж е готов да рискува собствения си политически интерес в името на това, което възприема като обществен интерес.
Една от причините Клинтън и неговата центристка политика днес да изглеждат като част от друга епоха е, че последното поколение е доминирано от съвсем различен подход – политиката на мобилизацията.
При нея изборите се печелят основно чрез задълбочаване на разделенията и превръщане на политическия избор в морален сблъсък. Целта не е скептиците да бъдат спечелени със силата на аргументите. Вместо това собствените привърженици трябва да бъдат убедени, че противниковата страна е толкова неприемлива по характер и цели, че е необходимо максимално обединение и мобилизация срещу нея.
В повечето си кампании Клинтън поне се опитва да обясни какво вярва другата страна и защо неговият подход е по-добър.
„Мисля, че един от начините да печелиш избори е да говориш откровено с хората и да им дадеш правото да гласуват срещу теб“, заявява Клинтън в подкаст преди няколко години.
Смисълът е, че ефективният политически аргумент не поучава избирателите, не демонстрира морално превъзходство и не представя противника като въплъщение на злото. Той приканва хората да погледнат на даден въпрос по различен начин.
Политиката на мобилизацията използва силата на презрението, докато политиката на убеждаването разчита на езика на уважението. Първата обикновено се съсредоточава върху идеологически и културни противопоставяния като свободен пазар срещу социализъм или „традиционни ценности“ срещу сексуална свобода. Подобни спорове лесно свеждат политиката до въпроса „На чия страна си?“.
Политиката на убеждаването по-често се насочва към конкретното отражение на решенията върху живота на хората – например как разширяването на данъчните облекчения за грижи за деца би засегнало едно семейство.
Може да се спори кой подход е по-ефективен. През последните години привържениците на мобилизационната политика както вляво, така и вдясно до голяма степен надделяват. Трудно е обаче да се отрече, че политиката на убеждаването предлага по-вдъхновяваща представа за американския обществен живот и по-добра възможност за разрешаване на дългосрочни спорове.
При откриването на президентската библиотека на Клинтън в Литъл Рок през 2004 г. покойният журналист от Ей Би Си Нюз Питър Дженингс го пита за проучване сред историци, което оценява президентството му сравнително положително като цяло, но го поставя на предпоследно място – пред единствено Ричард Никсън – по показателя „морален авторитет“.
Клинтън рязко отговаря, че историците грешат, и добавя: „Наистина не ме интересува какво мислят.“
„Извинете, г-н президент. Усещам го от другия край на стаята. Това ви интересува изключително много“, отвръща Дженингс.
Клинтън реагира остро: „Не искате да тръгвате натам, Питър. Не искате да тръгвате натам. Не и след това, което направихте вие. И начинът, по който вие – вашата телевизия – постъпихте с Кенет Стар. Начинът, по който хората ви повтаряха всяка долнопробна подробност, която той им подхвърляше. Никой няма представа какво е това.“
В новата библиотека има специална секция за импийчмънта на Клинтън през 1998 г. и последвалото му оправдаване, озаглавена „Борбата за власт“.
Представената там теза е, че скандалът всъщност е опит на републиканците да отменят резултата от избори, които са загубили.
По онова време това обяснение може да изглежда предимно като измъчено оправдание на Клинтън за собствените му грешки. Последвалите събития обаче значително променят историческата перспектива.
През 90-те години журналистите прекарват месеци и дори години в отразяване на въпроси като това дали новоизбраният Клинтън е постъпил правилно, освобождавайки дългогодишни служители на звеното, което организира чартърните полети и хотелите на журналистите, отразяващи Белия дом.
Днес Тръмп претендира за правото да закрива министерства и федерални агенции без одобрението на Конгреса, а подобни истории често потъват в непрекъснатия поток от други новини.
Трудно може да се защити тезата, че инвестициите на Бил и Хилари Клинтън в имотния проект „Уайтуотър“ през 70-те години са заслужавали разследвания за етични нарушения и престъпления, докато инвестициите на семейство Тръмп в криптовалути и международните му бизнес сделки в момент, когато основателят на компанията се намира в Овалния кабинет, не представляват сериозен проблем.
В този смисъл Клинтън се оказва прав, че атаките срещу характера му често не са били само това, за което са били представяни, а са служили и като инструмент за постигане на други политически цели.
През 2000 г., когато президентството на Бил Клинтън е към своя край, а Хилари Клинтън води успешна кампания за място в Сената от Ню Йорк, в Белия дом се провежда политическо съвещание с доверени съветници и стратези.
По време на разговора Бил Клинтън повдига очевидния, но неудобен въпрос. Жените избиратели по-специално искат да разберат защо Хилари е останала със съпруга си по време на сексуалния скандал.
Настъпва кратко неловко мълчание, докато Хилари Клинтън добродушно отбелязва, че и тя би искала да знае отговора.
„Защото никога не се отказваш!“, отговаря президентът, подчертавайки думите си с жест.
В известен смисъл това описание се отнася и за двамата. В продължение на десетилетия те остават женени и продължават да се борят за каузите, които смятат за важни, преминавайки през множество победи и поражения. Това също е проява на характер.
Днес публичните изяви на Бил Клинтън са по-редки, а понякога той изглежда физически крехък. Сред критиците му вече има и немалко представители на собствената му партия.
На 80-ия му рожден ден обаче основният въпрос все по-малко изглежда свързан с характера на самия Клинтън и все повече с характера на страната.
Остава въпросът дали Съединените щати могат отново да стигнат до политическа среда, в която повече хора споделят убеждението, че политиката е способна да изважда на преден план най-добрите, най-великодушните и най-вдъхновяващите страни на националната идентичност.
Бил Клинтън може да остарява, но тази идея заслужава отново да бъде млада.
Още международни новини – четете тук
