Когато казват, че Илияна Йотова най-вероятно ще спечели тези избори, коментиращите сякаш се чувстват длъжни да добавят: „И все пак, не се знае. На изборите през 2001 г. Петър Стоянов загуби, след като всички го считаха за фаворит. Загуби след един дебат с Богомил Бонев…”
Една малка част от повтарящите тази мантра знаят за какво става въпрос, защото те я измислиха. Останалите повтарят, защото така е по-лесно – иначе трябва да прочетат историята и да се задълбочат, а това в днешно време е сложно.
Така година след година се утвърждава една лъжа – бях пряк свидетел на тези събития и знам това. Лъжата се появи веднага след изгубените избори, за да скрие една истина, която много хора и досега не разбраха. А тя е, че Петър Стоянов не загуби заради един дебат и дори не загуби случайно. Той загуби, защото нито една българска политическа партия и политически лидер към онзи момент не искаше той да спечели втори мандат.
Дългогодишният политически затворник Георги Константинов, човекът, който беше осъден на доживотен затвор затова, че взриви паметника на Сталин, го е казал най добре: “И като се замисля, цяло чудо е, че Стоянов успя да стане президент. Но чудото се случва само веднъж, затова и не го преизбраха – защото всички бяха в сговор срещу него. Той просто не е един от тях и затова с него станахме близки. Аз нямам пиетет към хората с високи постове и известни имена. Аз общувам само с хора, в чиято почтеност съм напълно убеден”. (Йордан Василев “Това се случи пред очите ми”, книга 2, стр. 159).
Какво точно се случи: Стоянов обяви кандидатурата си като независим и предварително беше уведомил за това ръководството на СДС – след като беше един мандат президент на всички българи, не биваше да се кандидатира като партиен кандидат за втори мандат. Това го бяха разбрали дори селските кметове на БСП, които се кандидатираха като “независими”, но с подкрепата на столетницата.
Разбира се, у никого нямаше съмнение за политическия профил на президента. На последната преди изборите конференция на СДС той дори заяви “Аз съм седесар” и си навлече критиките на лявата общност. СДС обаче не само че не го подкрепи категорично, но най-близките тогава до Костов хора – Явор Дачков, Николай Михайлов и Георги Коритаров, откровено говореха, че Петър Стоянов не е “нашият кандидат”, защото нарекъл СДС „разбитите авари“.
Една глупост, която обаче силно разколеба голяма част от нашите гласоподователи. Обикалял съм страната след това и седесарите ми споделяха с болка: “ами, Любо, тогава ни казваха, че е предал СДС и не бил нашият кандидат”. Каква ирония: след тези избори Иван Костов напусна СДС, като го нападаше ежедневно и си направи нова партия ( заедно с Дачков и д-р Михайлов). А Петър Стоянов и досега остава за демократичните българи нашият президент седесар.
На всичко отгоре, “компроматът” не беше никакъв компромат. Беше доклад, поръчан от генерал Атанас Атанасов, толкова секретен, че беше прочетен в предаването “Гласове” от Дачков, а по-късно бе публикуван и във вестник “Дума” (бр. 291-295 от декември 2000 г.).
Ето какво е написал журналистът Георги Даскалов10 години след тези събития през 2011 г. в сайта “Екип-нюз”:
„Загубата на Петър Стоянов обикновено се обяснява с христоматийното вече четене по телевизията на онзи доклад на разузнаването, в който тогавашният кандидат за президент Богомил Бонев беше уличаван в задкулисни връзки със съмнителни играчи.
Между другото, докладът си беше съвсем истински, ама това в случая няма голямо значение. По-важното е, че 10 години след събитието са се изтрили повечето от причините за онази сензационна загуба и сякаш е останала само една, докладът на службите. Това е опростенческо и невярно.
Стоянов не загуби, защото прочете един съвсем редовен доклад, а понеже повечето от тогавашните значими политически играчи имаха интерес лично той да загуби. Ако беше спечелил втори мандат през 2001 г., месеци след разгромната загуба на СДС на парламентарните избори, Петър Стоянов щеше да се превърне в естествен лидер на синьото, което в онези години все още си беше сериозна политическа сила. И кой знае, при такова развитие на събитията можеше и да остане такова.
Поради тази причина Костов, който тогава въпреки загубата реално държеше властта в СДС, направи каквото можа, за да разколебае седесарите в подкрепата им за Стоянов. Както се видя и по-нататък, в плановете на Костов никога не е влизало да дели властта с когото и да било, затова и напусна СДС и си направи собствена партия.
Към този интерес на Костов се прибави и интересът на тъкмо станалия министър председател Симеон Сакскобургготски. Той не се нуждаеше от президент, който има международен авторитет и който кара втори и последен мандат – и следователно нямаше да се нуждае от преизбиране. А политик, който не се бори за преизбиране, може да бъде много опасен противник.
Затова и Симеон разигра прочутия цирк,
при който мотивира отказа си да гласува на президентските избори с необходимостта да се пести бензин – понеже трябваше да пътува до с. Баня, където беше адресно регистриран…Така нещата се преобърнаха и историята тръгна в друга посока.”
Прав е Георги Даскалов! Оттогава историята тръгна в друга посока и сякаш край няма. „Правоверните седесари“ Богомил Бонев, Явор Дачков и д-р Николай Михайлов днес ожесточено агитират за Путин, та си мисля дали Петър Стоянов не е първата жертва на руските усилия да ни отклонят от нашия цивилизационен избор.
И така, Петър Стоянов остана сам срещу всички – ДПС и БСП с железния си електорат подкрепяха Георги Първанов. СДС и НДСВ даваха сигнали, че това не е техният кандидат. За да бъде работата съвсем сигурна, вдясно се появиха четирима “десни” кандидати: Богомил Бонев, Жорж Ганчев, та и Ренета Инджова “служебният премиер на СДС”, та и Петър Берон, бивш председател на СДС, обявен по-късно за сътрудник на Държавна сигурност. И никой от тях не говореше за своите програми. Всички говореха колко лош и корумпиран президент бил Стоянов.
Направо го съжалявах по онова време. С чуждите ли да се бори, от “своите” ли да се пази.
Напълно го разбирам защо не се кандидатира за предстоящите избори, въпреки че много хора го навиваха за това. Суетата на десните политици почти винаги се оказва по-важна от историческите интереси на България.
Текстът е публикуван в „24 часа“, заглавието е на редакцията на ДЕБАТИ.БГ.
