Все по-често ставаме свидетели, може дори да се окаже и съучастници, в разгръщането и утвърждаването на своеобразнен „махленски манталитет“ в общественото ни битие. Едно нездраво сеирджийство започва да доминира и политическите дебати – особено преразказани от жълтата преса, масово употребявана от повечето българи.
Сякаш се изгуби всяка култура на истинската дискусия, диалогът и спорът с аргументи взеха да изглеждат невъзможни. От една страна, струва ми се, това се дължи на разпарчетосването на българската общност, групирането в малки „глутници“, пришиването към политически или икономически „донори“, интелектуалстващата надменност, отказът от личностна независимост и, уви, отказът от мислене. Нивото на разпри в българския парламент главоломно пада, но пада и „тематичното“ ниво на обсъждане на същностни и обществено-значими теми. Духът на ожесточена всезнайковщина, инатливостта на псевдоубежденията изправят всеки срещу всекиго и отнемат каквато и да е идея, каквото и да е пространство за смислен разговор за българското настояще и бъдеще, за същностен консенсус по важни политики . Не на последно място махленският манталитет, вдъхновено описан от Иван Вазов в повестта „Чичовци“, се възобновява с днешна дата и поради яростното персонифициране. Какво имам предвид ли – ами обсесивното съсредоточаване на БСП в персоната на министър-председателя Бойко Борисов или на ДПС – върху премиера Валери Симеонов.
Не падат по-надолу и нападките срещу кмета на София Йорданка Фандъкова – сякаш тя лично реди паветата или замърсява въздуха на столицата… Като градски пешеходец и пътник в обществения транспорт съм наясно колко недостатъци съществуват в двумилионния ни мегаполис, но също така виждам размаха, с който се гради и променя – изискват се и усилия, и визии, и търпение, и наличие на прилично социално поведение от всекиго, за да изглежда столицата ни по-добре. Преди десетина години само упадъкът в София и ориентализирането й изглеждаха необратими, днес трябва да сме напълно късогледи или индоктринирани с черногледство, за да твърдим, че градът и перспективите му не се променят.
Чудя се дали същото твърдение не важи и за страната ни като цяло. Едно съвсем актуално изследване посочи огромните разлики в растежа на регионите и ръста на доходи – но затова има и местно самоуправление, и граждани, които да държат отговорни избраните от тях кметове и общински съветници, да изискват, да се съпротивляват срещу неадекватни или вредни решения. В моменти на крайно махленско мърморене не е зле да си припомняме колко процента от гражданите на Стара Загора, например, участваха в референдума за съдбата на парка „Бадечка“, спасен все пак след бурни дебати с решение на общинския съвет и кмета Живко Тодоров. При демонстрации на краен и псувачески нихилизъм, избликващ от махленския манталитет, сме длъжни да си даваме сметка, че общият ни български живот не е телевизонен формат, в който едни тъпаци се излагат на екрана, а ние ехидно ги коментираме, ядейки, пиейки и чакайки някой да ни свърши работата и да съчини смислена и благоденстваща участ. Не става.
