Имам роднини комунисти. В смисъл – не някакви високоиздигнати функционери, но вярващи в комунизма, БКП, Съветския съюз. Някои от тях сега вярват в Путинска Русия.
Повечето от тези фабрикувани комунисти се отвърнаха, когато дойде 89-а. Ама има и такива, дето си останаха вЕрващи. Когато през 90-те години на миналия век тръгнахме по хората да ги убеждаваме, че БКП трябва да си иде и както си е редно, почнахме от роднините, част от тях ме гледаха като чумав.
Снизходително, щото все пак сме кръв, нали…В смисъл – къде си тръгнал с рогата, бе, младеж. Партията е това, властта. Нещата се попромениха малко през 91-а, когато СДС спечели изборите, ама това беше за малко. И не с малко, но завинаги, както се казваше. А за кратко.
Между другото, заради историческата истина – това с „малко, но завинаги“ си го присвои Александър Йорданов. Но беше точно както при Петела и Мичмана с „Господ е българин“. Каза го Невен Копанданова, а Йорданов само го повтори, ама гръмогласно.
Както и да е. Не е това темата.
А за роднините. И защо сме комунисти.
Филип Димитров и първото СДС, което беше и най-истинското, понеже пиеше енергия директно от хората и когато кривнеше, следваше наказание, изкара на власт реално по-малко от година и повечето хора гледаха на него просто като на епизод, след който комунистите отново ще си вземат властта.
Както и стана. Оттогава насам все комунисти ни управляват.
Но към края на века СДС отново спечели изборите след Виденовата катастрофа и имаше видимост сред хората, че с комунистите е приключено. Че няма да видят власт поне три петилетки, ако не и изобщо.
И тогава, след като си бях изстажувал в опозиция чинно и праволинейно, и ми се беше наложило да се махна от любимата си рожба вестник „Любословие“ в Самоков и да си търся прехраната в столицата, изведнъж се оказах първи заместник-главен редактор на вестник „Демокрация“. На официоза.
Един от роднините, тези, дето си бяха останали червени, вика – Гоше, това е `ного нещо, бе. Се едно първи заместник-главен редактор на „Работническо дело“. Евала ти пра`им. Изпитваше искрено уважение и вече дали съм комунист или не нямаше значение. Имаше просто респект към властта.
Това в голяма степен и обяснява защо българите са такива комунисти. Те не са комунисти. Не са демократи. Просто са с властта.
То не е национален дефект, не сме по-лоши от другите. Но вековете са ни приучили, че така се оцелява. Комунистите отчетоха този факт.
През цялото време след 89-а излъчваха такова послание. Властта е у нас. Това беше първостепенен фактор. Поради това и компромиси не се правеха. Костов, Симеон, Станишев, Бойко, Орешарски, пак Бойко. БКП е винаги отзад, отпред, отгоре.
Нормалният човек не прави революции. Нормалният човек създава семейство, грижи се за него, изкарва си прехраната. В България това значи да си добре с БКП или поне да не ѝ противоречиш. Да не те тормозят комунистите.
Затова и сме комунисти. Повечето. Да не ни тормозят комунистите.
Вместо да ги изритаме.
За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!
