Доц. дтн Дилян Николчев е изследовател в областта на църковното право и устройство и управление на БПЦ.
Роден на 18 март 1961 г. в гр. Плевен. Завършва богословие в ДА „Св. Климент Охридски“ (1986). Специалиира Римско право в Юридическия факултет на СУ
„Св. Климент Охридски“ (1995–98).
Завършил е правни науки в ЮЗУ (2008). Специализира в Института за изучаване на източните църкви в гр. Регенсбург, Германия (2002).
Председател на Общото събрание на БФ. Автор е на множество студии и статии в научни печат, както и на две монографии.
С отказа на Св. Синод в пълен състав да благослови представители на БПЦ-БП да вземат участие в тържествата по повод 1000-годишнината от създаването на Охридската архиепископия в град Охрид се потвърдиха някои отдавна произнесени от мен констатации и предупреждения. Първо, в контекста на темата за ролята на БПЦ за даване на автокефалия на МПЦ, предупредих, че Св. Синод прегърна тази мисия, без абсолютно никаква предварителна подготовка във всеправославен църковен дипломатически план. Като че ли синодалните архиереи разчитаха повече на политическите срещи и послания от двете страни на границата на България и Македония, отколкото на експертни и многопластови църковни разговори с останалите поместни православни църкви. Така, още в началото, се видя, че процесът за признаване на автокефалия на МПЦ, с активното посредничество на БПЦ, ще затихне още преди да е започнал, както и, че той ще бъде съпътстван от остро противопоставяне с останалите православни църкви, вкл. и с най-влиятелните и най-заинтересуваните – по различни причини, каквито са РПЦ, Вселенската патриаршия и СПЦ. С други думи, БПЦ, и по-точно Св. Синод не притежава все още необходимия богословски и дипломатичен потенциал и капацитет, за да може да изведе на полето на църковната дипломация такъв проблемен каноничен въпрос, като този за признаването на МПЦ за автокефална.
Второ, не може да има никакво съмнение, че за отрицателното решение на Св. Синод да изпрати свои представители архиереи в Охрид за съвместно отбелязване на годишнината на Охридската архиепископия най-голяма роля е изиграл руският натиск върху синодалните старци. За съжаление това постсъветско влияние върху църковния живот на БПЦ има отчетлив кремълски политически привкус, криещ се зад решенията на Синода на РПЦ. В случая гледам на гласувалите „за“ и „против“ две противоположни архиерейски групи по-скоро като на конюнктурно ситуиране, отколкото като осъзнати и аргументирани позиции.
Трето, изтъкването от страна на противниците за участие на наши архиереи в тържествата в Охрид на чл. 1, ал. 3 от Устава на БПЦ-БП намирам за изключително несериозно, да не кажа – глупаво. Въобще, още когато този текст бе приет за уставен от провелия се в Рилския манастир през 2008 г. църковно-народен събор, аз предупреждавах, че скритият му замисъл, в контекста на тежкото разделение на поместната ни църква в предходните години – т.нар. „църковен разкол“, е да служи за допълнително легитимиране на каноничния Синод с председателстващ тогава патриарх Максим. Подобна „хитрина“ за ясно „отграничаване“ от „разколниците“ беше и допълването на наименованието „Българска православна църква“ – с „българска патриаршия“. Въпросният чл. 1, ал. 3 буквално гласи: „Самоуправляващата се Българска православна църква – Българска Патриаршия е правоприемник на Плисковската архиепископия, Преславската патриаршия, Охридската архиепископия, Търновската патриаршия и Българската екзархия. Тя е единна и неделима“. Забележете: в текста не се говори за приемство по историческа традиция, а за правоприемство, което натоварва съдържанието на този член от Устава с всички юридически и канонически евентуални последствия. В това правоприемство, в правен смисъл са заложени всякакви правни активи, вкл. и материалноправни. С други думи, ако всред архиереите действително има хора, които смятат, че могат да приложат на практика този член в неговия юридически и каноничен смисъл, то защо не пресекат границите с Македония и да го приложат? Казвам го с ирония, разбира се.
Що се отнася до личното ми мнение дали Св. Синод трябваше да изпрати свои представители в Охрид по повод честването 1000-годишнината от създаването на Охридската архиепископия, то мисля си, че много по-братски по православному щеше да е, ако решението бе изцяло в духа на казаното от псалмопевеца Давид: „Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наедно“. Надявам се болшинството от читателите да разберат смисъла на тези думи и да не ги профанират богословски. Защото би било спекулация твърдението, че с присъствието на български митрополити на тези тържества в Македония ще се откажем от историята си, а още повече, че с това – на този етап – едностранно ще признаем автокефалията на МПЦ. Прочее, някой да се е замислил за православния богомолен народ в Македония – народът, който всъщност най-много страда от подобни на случващото се църковни недомислици и ексцесии. Не говоря за Св. Синод на МПЦ, не говоря за неканоничните действия на македонските владици назад във времето, имам предвид именно македонските православни християни, за които иначе ние, българите, постоянно се бием в гърдите, че са наша кръв. Ами като са наша кръв…
