Антоний Тодоров е роден на 10 декември 1957 г. в София. Завършва средно образование в 9-а Френска езикова гимназия и международни отношения във Висшия икономически институт в София. Доктор на политическите науки с дисертация на тема „Политическото участие: Граждани, партии и избори в българското общество“.
Член-учредител и програмен директор в Центъра за изследване на демокрацията. Редактор във в. „Култура“. Главен редактор на списание „Български наблюдател“. Старши съветник в отдел „Парламентарни изследвания“ на Народното събрание.
Председател на Управителния съвет на Българската асоциация по политически науки.
Проф. Тодоров, започва новият политически сезон. Лятото беше белязано от няколко неприятни национални скандала като случаите с Търговския регистър, „Олимпик” и недоказаната чума по животните. В каква кондиция започват есента управляващите и опозицията?
Очевидно е, че тонът на политическия дебат се изостри неимоверно, взаимните обвинения се леят без ограничение. Опозицията обвинява правителството в некомпетентност или манипулации, докато депутатите от мнозинството обвиняват опозицията в национално предателство. Но тази размяна на остри обвинения не е толкова важна. По-важното е, че публиката демонстрира недоверие към властите и тяхната способност да се грижат за обществото и общото достояние.
Напълно е възможно сривът на Търговския регистър да е резултат на обичайното безхаберие (от типа „колкото ми плащат, толкова работя“), но общественото мнение веднага заподозря, и може би не съвсем без основание, умишлен саботаж, който евентуално да прикрие други манипулации с регистъра.
Същото може да се каже и с фалита на „Олимпик“ – дали е била скрита алармираща информация или не е само част от въпроса, по-същественото е, че в общественото мнение се разпространява недоверие към гаранциите на застраховките изобщо и повечето подозират правителството или в некомпетентност, или в прокарване на някакви частни интереси.
Най-показателно обаче беше случилото се с епидемията от чума по животните. До такава степен обществото вече не вярва на официалните органи, че вече е почти невъзможно да се убеди цялата публика, че наистина има проблем. В публичното пространство се нароиха обяснения за някакви тъмни сили, които целят обезлюдявянето на Странджа, за да бъдели заселени там бежанци.
Проблемът е, че мнозина повярваха на това, но не толкова, защото могат лесно да бъдат манипулирани, а защото целият им опит от последните години ги кара да бъдат подозрителни към официалната власт и нейните послания, да не вярват на официалните инстанции. Именно това е същинският проблем.
Но ми се струва, че проявените от депутатите на мнозинството и на опозицията крайности в случая могат да бъдат контрапродуктивни и за двете страни. Да тръбиш в публичното пространство, че опозицията извършва национално предателство, като критикува правителството, подкопава доверието към парламентарната демокрация въобще. Защото излиза, че без опозиция, или без „конструктивна опозиция“ (т.е. такава, която всъщност не е опозиция) нещата ще вървят много по-добре.
От друга страна, опозицията трябва да е по-внимателна, когато, например, твърде охотно внушава, че всъщност чума по животните няма, или че овластените винаги се възползват от Търговския регистър за свои частни интереси, защото внушават изобщо недоверие към официалните инстанции. А когато опозицията евентуално спечели следващи избори и дойде на власт, това общо недоверия ще се върне към нейното бъдещо правителство.
В парламентарната демокрация основен принцип е страните в политическия дебат да признават взаимно своята легитимност, въпреки различията си. Също така да изолират по възможност онези партии, които открито отхвърлят парламентаризма и политическия плурализъм.
Но се страхувам, че в България днес недоверието към политическите партии е вече толкова голямо, че в близко бъдеще не виждам политически проект, който да зареди с енергия гражданското общество.
Има ли сили опозицията и при какви обстоятелства е възможно да стигне до желаните за нея предсрочни избори?
Отвъд тези престрелки, които изглеждат като подготвителна „канонада“ за предстоящите през 2019 г. европейски и местни избори, опозицията заговори все по-настойчиво за предсрочни парламентарни избори. С наличните си политически и електорални ресурси, опозицията едва ли е в състояние да предизвика сама предсрочни избори, още повече, че двете й основни парламентарни съставки, БСП и ДПС, не изглеждат да са в състояние да си сътрудничат. Предсрочни избори биха могли да се случат при два други сценария.
Например, ако конфликтът между съставките на „Обединени патриоти“ (най-вече между „Атака“ и НФСБ) се изостри дотолкова, че доведе до разпадането на коалицията и на парламентарното мнозинство. ВМРО, която се опитва да играе ролята на помирител във всички тези конфликти, напоследък не изглежда да има достатъчен авторитет за това.
Разбира се, ГЕРБ има евентуално резервен ход в случай че „Атака“ или НФСБ се разделят и някоя от тях напусне правителственото мнозинство – това може да бъде компенсирано евентуално от привличането на „Воля“.
Колкото до други обсъждани варианти за компенсация, например привличането в мнозинството на ДПС, те изглеждат засега екзотични. Ако има сътрудничество между ГЕРБ и ДПС, то няма да бъде публично.
Вторият възможен сценарий би бил някакво повторение на ситуацията от 2017 г. – доброволна оставка на правителството на Бойко Борисов, за да се избегне евентуално влошаване на електоралните възможности преди европейските и местните избори.
Но такъв сценарий изглежда малко вероятен, защото повторението му едва ли ще донесе особени дивиденти на ГЕРБ. Но и не бива да се изключва, имайки предвид досегашното поведение на лидера на ГЕРБ.
В този случай основен проблем за сега управляващата партия ще бъде евентуалният нов съюзник, защото е ясно, че нито една партия днес не е в състояние да получи абсолютно мнозинство в парламента.
Последното се отнася и до опозицията – БСП не обявява нищо по отношение на евентуален коалиционен партньор, а е ясно, че сама няма да може да постигне абсолютно мнозинство.
Така че говоренето за предсрочни избори може да се окаже безпредметно. За да увеличи електоралната си подкрепа БСП има общо казано два пътя: да привлича избиратели на „патриотите“ (настроени консервативно-националистически) или да привлича центристки либерални и конюнктурни избиратели на ГЕРБ. Това обаче са две противоположни стратегии. Засега изглежда ръководството на БСП е избрало първата, но се страхувам, че избирателите на „патриотите“ ще предпочетат оригинала пред копието.
Очевидно е, че големите политически задачи пред България са влизането в еврозоната и в Шенген. По време на председателството правителството постигна много неубедителни успехи и в двете области. Има ли капацитет тази управляваща класа да заведе България в еврозоната и в Шенген?
Наистина имаше по-големи очаквания по тези два въпроса. Същевременно обаче в българското общество нараснаха, макар и относително малко, евроскептичните настроения, заговори се за оставане извън еврозоната, макар да има консенсус по въпроса за участието в Шенгенското пространство. Правителството изтъква непрекъснато, че България е изпълнила всички технически критерии за членството в тези две основни европейски зони (те са наистина уникално постижение в световен план, независимо как оценяваме функционирането им).
Но въпросът изобщо не е технически, а е свързан с нещо, което наричаме доверие: в България, в българските институции, в българското правителство, в българските политически елити. Е, трябва добре да разберем, че причината за това забавяне на влизането ни двете зони е преди всичко и най-вече липсата на доверие към нас.
Как да ни имат доверие за еврозоната, когато съвсем наскоро видяхме фалита на една от най-големите български банки (КТБ)? Как да ни имат доверие, след като институциите изглежда не са обърнали внимание на алармиращите информации за „Олимпик“? Как да ни имат доверие, след като системата на правосъдието не се ползва с доверието на самите нас, българските граждани?
Ако смятаме, че Валутният борд и телената ограда по границата с Турция решават въпроса, значи изобщо не разбираме, какво именно е Европейският съюз. Във всеки случай той не е някакво „техническо споразумение“ за свободна търговия, или поне повечето негови граждани не биха искали да е това.
По въпроса, както и по други, няма истински диалог между управляващи и опозиция. Диалогът е чрез медиите, а в него участниците се държат като на форума – държат се гръмки речи и е отправят тежки обвинения.
Засега по тези истински национални въпроси не виждам конструктивни консултации между парламентарните партии, да не говорим за публична делиберация с гражданското общество.
Отново преобладават стратегии на насаждане на страхове: от ценови шок при влизането в еврозоната (както се вижда, това се случва и извън еврозоната) или от „загуба на суверенитет“ (ама наистина ли смятаме, че сме и можем да бъдем абсолютно суверенни в този свят на такава взаимна обвързаност?).
Тревожно е положението на Изток от България – и в Турция, и в Русия текат политически процеси, които елиминират основни демократични принципи. Ще могат ли те да дестабилизират по някакъв начин България?
Могат, не просто защото и двете страни са близо до нас, но най-вече с един заразителен пример на това, което Виктор Орбан нарича „нелиберална демокрация“.
Формално погледнато и в Турция, и в Русия се провеждат регулярни избори, има различни политически партии и кандидати, управляващите са спечелили мнозинството от гласовете. Само че, няма свобода, свободите са дотолкова ограничени, че на практика цари страх и конформизъм.
В двете страни вече от много години управляват едни и същи кръгове, липсва каквато и да било смяна на управляващи и управлявани, което за Аристотел е основата на демократичното управление („веднъж управляваш, веднъж си управляван“).
Да не говорим за икономическите интереси, за опитите да се влияе на политическия живот в България чрез различни кръгове, медии. Но и тук трябва да гледаме самокритично на нашата, българската ситуация. Нито Русия, нито Турция са ни криви, когато ние тук, като граждани, допускаме толкова много безобразия.
Русия ли е виновна за правосъдната ни система? Турция ли е виновна за корупцията? Коя от двете страни ще набедим, че е сринала Търговския регистър? Или се е презастроила Черноморието? Или че е унищожила природата в Пирин? Или че създала нашата собствена олигархия?
Добре ще е да има консенсус сред политическите актьори за това, какъв именно да е политическият режим в България, защо е най-добре за всички днес, но и за поколенията в бъдеще, това да е една основана на свободата и толерантността демокрация, която интегрира гражданите си в една истинска политическа общност, а не разделя човеците според техния етнос, религия, материални възможности или културни особености.
ЕС е разколебан в своята политика за единство, тревожни са процесите и във Великобритания, и в Италия, какви усилия трябва да положи България, за да остане лоялен и истински член на ЕС?
ЕС е изправен пред най-сериозното предизвикателство поне от кризата през 1967 г. насам (политиката на „празния стол“ на Де Гол). България трябва да е наясно с това и да се опитва не да се „снишава“ (което несъмнено ни идва „отръки“), а по възможност да заеме ясна позиция и да си сътрудничи с онези, с които я споделя. Има три принципно възможни сценария за Европа, и не те съвпадат с онези от „Бялата книга“ на Жан-Клод Юнкер.
Първият е обикновен разпад – всеки или повечето да изберат своя вариант на Брекзит. Дори и не формално напускане, на постепенното трансформиране на една доста интегрирана (въпреки неравенствата) общност на държави и общества, в една хлабава структура от типа на европейската асоциация за свободна търговия.
Вторият е възвръщане към обикновена координация на националните политики, нещо като европейска „Шанхайска група“, в която обаче ще са възможни отделни малки коалиции като например Вишеградската четворка, които да се опитват в конкуренция помежду си да задават това. В крайна сметка този сценарий не е много различен от горния.
Третият сценарий е нов тласък на интеграцията, не само търговска и икономическа, но преди всичко социална и демократична. Това би изисквало много по-силна координация на фискалните и социалните политики, изравняване на условията на живот, истинска интеграция на гражданите и общностите, развитие на наднационалната демокрация. Звучи амбициозно, но може да даде тласък за реновирането на демократичния европейски проект, който вече силно е затънал в бюрокрация и корпоративни зависимости.
България обаче трябва да има смелостта да се определи в тези избори на стратегическа цел за Европа. А не, както напоследък, просто да се опитва да следва събитията и да се прилепва към една или друга група, в зависимост от това, как съответното правителство разбира съотношението на силите.
