Преди година-две ходих в Залцбург. Отседнахме в покрайнините. Разхождаме се из центъра и трябваше да се прибираме, та на една спирка взех да изучавам разписанието.
Иде някакъв човек и вика – Що ти требе, брате. Докато чаках четворката, си разказа (почти) целия живот. Бил адвокат в Скопие, но и двете „керки“ отишли да работят в Залцбург и решили заедно с жената и те при децата. Разбира се, дипломата от Юридическия факултет не я признават, та почнах като хаусмайстер. Жената разнася поща, изкарваме пари да се храним и на керките помагаме.
Благодарни сме на „майка България“. С българския паспорт можем да работим в Австрия и да сме заедно.
Що ти требе, брате.
Ходил съм доста пъти в Македония, говорил съм си с хора като покойния бивш президент Борис Трайковски, с лидера на албанците Арбен Джафери (също покойник), с Доста Димовска (и тя), с Любчо Георгиевски, Васил Топурковски, с кого ли не.
Много харесвам (и обичам) Охрид. Усещам се там като у дома. Предпоследния път като бях там, хазяйката каза същото като адвоката от Залцбург. Благодарение на България керката работи на Запад.
На 30 септември в Македония има референдум. Формално 3 въпроса, включително смяната на името. Но всички знаят, че е едно. Искат ли македонците в НАТО и ЕС.
Засега е трудно да се каже накъде ще избие работата.
Не съм съвсем сигурен, но мисля, че ще е „да“. Може крехко, може и по-силно, зависи.
Поговорката „Ке ми даеш 100 лири, грък ке се пишем, сръбин ке се пишем“ си е македонска.
Във всеки случай Меркел, Столтенберг, Джеймс Матис се извървяха в Скопие, което беше силна подкрепа. Но и намек за 100-те лири. Най-малкото за универсални паспорти.
Ако македонците кажат не, значи сърбите са променили менталния код, както обича да се изразява проф. Иво Христов. Щях да кажа на нацията. Ама се усетих.
Де е България, както се казва.
Българският интерес е прост.
Македония да влезе и в НАТО, и в ЕС. Но не веднага. В НАТО – ако има „да“ на 30 септември – вероятно ще може и ще стане веднага, но за ЕС ще се проточи. Албански модел.
Преговорите за ЕС вероятно ще се проточат. Което ще даде време да се прочистят сърбоманските наслоения, да се яви ново поколение, което ще знае, че България е наистина майка, защото и в най-трудните времена ние не сме предавали тази земя и тези хора.
Освен, разбира се, по времето на Георги Димитров, Васил Коларов и Вълко Червенков.
Но те бяха съветски шпиони.
Що ти требе, брате.
