СПЕЦИАЛНО ЗА „ДЕБАТИ.бг“: Баналната история на Слави Трифонов

Както писа наскоро Бойко Станкушев, с когото напоследък имам привилегията и удоволствието да обитавам – буквално и преносно – общи пространства, „Ку-ку“ беше проект на ЦК на ДКМС, Централния комитет на Димитровския комунистически младежки съюз, Комсомола. Предаваното се роди във времената на Кръглата маса и, както беше прието тогава, в него имаше квоти – на властта, на опозицията, на „ни с тия, ни с ония“, каквото човек се сети.

По онова време (1990) вече бях приключил първото си следване, та нямах възможност да участвам, но с някои от авторите и участниците – Радо Чолаков, Любо Дилов-син, Бойко Василев, Соня Момчилова, Маринела Липчева (по-късно Липчева-Вайс) – животът ме е събирал по-късно. Някои от тях ми станаха приятели. Други – не.

За 4 години предаването създаде звезди, някои от тях още светят. Например Зуека, Петър Курумбашев, Нидал Алгафари, Въргала, Марта Вачкова…Много са.

Но най-дълго на сцената е Слави Трифонов.

След като предаването спря, кукувците издадоха албум (на касетка, още я пазя някъде) „Жълта книжка“ (1995), а на следващата година – легендарния албум „Хъшове“ с няколко съвременни аранжимента на възрожденски песни („Боят настана“, „Къде си вярна, ти, любов народна“, „Вятър ечи“).

През зимата на 96-97-а, когато малоумието на Жан Виденов, Румен Гечев&Co изкара хората на площадите, кукувците воглаве със Слави бяха там. Песните им не само се харесваха; звучаха като манифест. „Седем-осем и ще си паднала“ се приемаше като директен призив комунистите час по-скоро да се махат.

Някъде след 97-а, когато СДС спечели с огромно мнозинство изборите след Виденовата зима, кукувците се изпокараха и се разделиха. Слави Трифонов беше лидер на едното крило и, както се говори, не съм им светил, с пари от „Мултигруп“ направи предаването „Хъшове“, излъчено през 98-а по БНТ.

Беше скандално, не само с атаката срещу правителството, което тогава беше популярно, но и с вулгарния си език. Например имаше скеч, в който артистка в ролята на тогавашната външна министърка Надежда Михайлова (Нейнски) танцуваше на пилон като стриптизьорка. На това му викаха „Надежда на Кол“, игра на думи с тогавашния германски канцлер Хелмут Кол. Намек очевиден.

Работех тогава в „Демокрация“, официоз, и щом мина предаването, ни запалиха телефоните. Беше огромно възмущение. Ако и демократи, обаждащите се искаха „Хъшове“ да бъде махнато от телевизията, моментално.

Което и стана. Костов го махна.

Слави продължи по кабеларки, мисля в откровено червената „7 дни“.

И стигна до бТВ, където и е в момента. И вече, каквото и да си мислим, е институция. Може би залязваща. Може би не.

Не го гледам от години. По естетически причини най-вече.  Харесва ми, че не е съгласен, но не ми харесва да съм съгласен с него.

Не гледах, няма и да гледам последните му предавания, в които се изявява елитът на държавата.

Знам, че няма какво да очаквам, а ако е нещо извънредно, ще го науча бързо.

Историята на Слави Трифонов е абсолютно банална. Човек може да бъде обичан, да влияе върху събитията, да променя света – без значение дали само своя или изобщо – само, ако вярва в това, което прави.

Слави не вярва. Вярва в други неща.

Както впрочем – и мнозина от нас.

И си личи.