Адвокат Михаил Екимджиев е завършил е Софийския университет „Климент Охридски”, Юридически факултет-Магистър по право. Бил е прокурор в Районна прокуратура – Пловдив. От 1992 г. до настоящия момент е адвокат към Адвокатска колегия – Пловдив.
Практикуващ адвокат е в областта на международното публично право, наказателно право и защита на правата на човека. Осъществява процесуално представителство пред Европейския съд по правата на човека в Страсбург и Съда на Европейския съюз в Люксембург.
Има специализация в Съвета на Европа по Защита правата на човека. Участва в редица международни семинари и обмяна на опит във Великобритания, Чехия, Полша и др. Лектор е на многобройни национални и международни конференции.
Тази седмица стана ясно, че бившият военен министър Николай Цонев ще получи 108 хиляди лева обезщетение за ареста му във Военномедицинската академия. Върховният касационен съд не допусна разглеждане на делото и компенсацията окончателно влезе в сила. Той беше абсолютно оправдан от съда. Сега обезщетението му, заради грешките на обвинението и полицията, ще трябва да бъдат платени от българските данъкоплатци. Не е ли време да се промени законът, така че и полицаите, и прокурорите, и всички държавни институции, допуснали грешки, да носят отговорност пред обществото?
Категорично, да, когато става въпрос за отговорност на полицията и прокуратурата. По-деликатен е въпросът, когато и Съдът е замесен, тоест ако имаме осъдителна присъда, която след това е отменена, и лицето е оправдано. За съда ситуацията е по-различна, защото съдии, заплашени от финансова и дисциплинарна отговорност, трудно биха могли да правораздават ефективно. Те трудно ще формират свободно вътрешно убеждение, ако се боят, че при грешка, ще плащат обезщетения от собствените си джобове.
Държа обаче да подчертая, че както бруталният арест на Николай Цонев, така и акциите с нелепи имена от времето на ранния ГЕРБ – „Медузи“, „Октоподи“ и други не бяха грешки. Те бяха форма на целенасочена пропаганда, чрез която ГЕРБ помпаше политическия си рейтинг.
Прокуратурата беше използвана като маша –протежета на властта като Николай Кокинов, Роман Василев – бяха използвани за остриета на гротескните акции, при които хора бяха публично унижавани, бяха арестувани голи по нощите в домовете им, пред очите на невръстните им деца. В случая с Борислав Гуцанов тежко въоръжени полицаи нахлуха с автоматични оръжия, с лазерни мерници, в спалнята, където спяха съпругата и двете му деца.
Полиция и Прокуратура действаха със съгласувана бруталност, създавайки у хората илюзия, че громят организираната престъпност. Вместо това разчистваха лични и политически сметки на управляващите. Такива бяха случаите с Гуцанови, с Даниел Славов, с братя Стоянови от Кремиковци, с Николай Цонев, Петър Сантиров, Тенчо Попов и много други. Общоизвестен е фактът, че Борислав Гуцанов беше силен кандидат за кмет на Варна от БСП. С акцията „Медузи“ той беше елиминиран от политическата сцена.
Сега, осем години по-късно, когато жертвите на полицейска и прокурорска бруталност са оправдани по всички обвинения, почти никой не помни нито тях, нито инициаторите на публичния им линч.
Макар че са оправдани и с присъдени обезщетения, жертвите на репресиите от 2010 г. са със съсипано здраве, съсипан семеен живот и бизнес. Най-тежките поражения обаче са върху доверието на хората в институциите и в държавността. След поредицата провали на такива показни и „ювелирни“ акции, хората не вярват нито на политиците, нито в институциите. Без това доверие държавата деградира в механичен сбор от индивиди, без общи ценности, цели и посоки. Такава „държава“ няма нито настояще, нито бъдеще.
Днес също сме свидетели на показни арести, такъв е случаят на бившия вече кмет на район „Младост” Десислава Иванчева. Тя вече седем месеца е в ареста. Смятате ли, че има мерене с двоен аршин – например, председателят на Държавната агенция за българите в чужбина не беше изведен по такъв начин. Едните по-виновни и по-опасни ли са от другите?
Има едно клише, че историята никога не се повтаря, тя само се римува. Тоест, това, което сега се случва, е ъпгрейдвана версия на „битката с организираната престъпност“ от 2010 г., с малко по-рафинирани средства. Наближават избори, има нова Специализирана прокуратура с амбициозен началник, който има нужда от аплаузи, а и трябва да се докаже пред политическите си ментори. Логично сега на мушката са „олигарси“, които не са достатъчно лоялни към властта. За публиката започва сериалът „Богатите също плачат“. Зрелище пак има и „народът“ пак ръкопляска. И така до следващите оправдателни присъди и до следващото осъждане на държавата в Страсбург. Нищо ново под Слънцето. Във вашия въпрос прозира обаче и големият структурен проблем за безотговорността на българската прокуратура. При провал като делото Николай Цонев, например щатски прокурор незабавно би бил отстранен. Той не би могъл дори да мечтае за работа в прокуратурата. Тук се случва обратното. Точно прокурорите, които най-активно демонстрират политически слугинаж, нарушавайки Конституцията и Конвенцията за правата на човека, правят шеметна кариера. Те не носят нито финансова, нито дисциплинарна отговорност. Осъдителните решения срещу държавата заради техни безобразия не се вписват в атестациите им. Вместо да бъдат черни точки в служебните им досиета, такива позорни акции ги изстрелват нагоре в служебните йерархии. Те заемат ключови места като административни шефове и правят шеметна кариера точно, защото най-брутално нарушават правата на човека, угаждайки на политическите си ментори.
Какво трябва да се направи, за да се променят нещата?
Много хубав въпрос.
Само промяна в Закона ще стигне ли?
Разбира се, не. Промяната трябва да започне от обучението по право, за да бъдат възпитавани бъдещите съдии и прокурори в респект към закона, към правата и достойнството на хората. Трябва да мине през промяна на Конституцията и изваждане на прокуратурата от съдебната власт, за да бъде тя отговорна пред обществото, включително чрез лична имуществена отговорност на прокурорите, които безнаказано се поставят над закона.
Прокуратурата беше включена в съдебната власт в Конституцията от 1992г., за да бъде гарантирана нейната независимост. За 26 години тя показа, че не иска да е независима, че с охота се поставя в слугинаж на политическата власт и че много ефикасно осребрява властовия си ресурс. Сега тя практически е независима и от закона, и от волята на Суверена.
След като прокуратурата de facto не е независима, нека поне юридическото положение, чрез промяна в Конституцията, да бъде приведено в съответствие с фактическото. Да се признае, че прокурорите са подчинени на изпълнителната власт, и че отговорят за всяко нарушение на правата на гражданите,за всеки провал с борбата с престъпността.
Трябва да се промени обаче и манталитетът на гражданите, за да не позволяват да бъдат мачкани. Трябва да сме наясно, че когато държавата нарушава нечии права и свободи пред безучастния ни поглед, всеки от нас става съучастник и може да е следващата жертва. Има и друго клише – който, в името на обещавана сигурност, е готов да се откаже от свободата си, той най-често губи и сигурността, и свободата си. Такива изрази стават клишета, точно защото времето доказва верността им.
