Фактът, че руската агресия спрямо Украйна не е просто двустранен въпрос, а неизчерпаем генератор на международно напрежение, беше потвърден косвено в навечерието на новата 2019 г. с (не)очакван китайски демарш. Без да споменава руския прецедент от последните няколко години, президентът Си Дзинпин използа 40 годишнината от отделянето на Тайван от континенталния комунистически Китай, за да предяви претенцията на Пекин към обединение с острова. Самото желание за обединение щеше да напомня на други подобни пориви, като германския (от страна на ФРГ), ако в посланието на китайския ръководител не се съдържаше заплахата за „любов насила“, т.е. , че Китай си запазва правото да присъедини Тайван с „всички средства“.
Не съм сигурен дали поговорката е руска, но в Русия обичат да казват, че „лошият пример е заразителен“. Това се отнася и до руското анексиране на Крим по „исторически причини“. Същите изтъква сега и Китай, както се видя от новогодишното препотвърджаване на китайския комунистически инат на всяка цена да си върне остров Тайван, съществуващ и проспериращ като самостоятелна държава от края на Втората световна война насам, завършила като гражданска в Китай през 1949 г.
Аналогията може да не е 100 процента, но и без професорска степен по международни отношения и история на Югоизточна Азия се вижда, с „просто“ око , че Пекин е окуражен от примера на Путин. Перверзията е в това, че в същото време Китай също не е очарован от руската експанзионистична политика и има собствени проблеми със сепаратизма на свои области, мотивирани от етнически и религиозни различия на малцинства спрямо останалата част от „поднебесната империя“, преродена в комунистическа от капиталистически вид.
Китай не само не признава руския аншлус в Крим, но заиграва с Киев, изкупувайки украински военни технологии. В същото време декларира, че е готов да постъпи като Русия по отношение на своя бивша „собственост“, използвайки сила. Което звучи като имитация на руската окупация на Крим. Какво пречи на Пекин да организира по московски пример светкавичен референдум под дулата на Китайската народна армия при това в страна, която етнически е по-малко шарена дори от населявания предимно от руснаци Кримски полуостров?
Налагането на принципа на силата за целите на териториалното разширяване е същината на заразителния руски пример, който през 2014 г. върна света в 19-и век. Закъснелият руски колониален апетит за разпростиране на руското влияние чрез пряко присъствие на т. н. частни армии дори в Африка, опериращи в подкрепа на режими и в крак с отделни силни вождове в Централноафриканската република или в анклави в Либия, явно подклажда апетита на Китай да заяви своето право да се налага срещу статуквото в международните отношения, установено след най-разрушителната война в историята на човечеството.
Ако Русия е най-голямата по територия държава и няма как да бъде „блокирана“ в буквалния смисъл, в това отношение Китай е най-многолюдната и многократно по-голяма от Русия в икономическо отношение страна, която също не се бои от международна изолация. Национализмът и в двете държава е силен инструмент за легитимиране на управляващите режими. По това те си приличат.
Приликите продължават и с факта, че двата гиганта се управляват на практика от еднопартийни режими и изборите на държавно ръководство са камуфлаж за липсата на демокрация. И Русия, и Китай са двете най-силно пострадали от комунизма общества, що се отнася до дадените човешки жертви и „пропуснатите ползи“ в развитието им, опитващи се да ги наваксат с методите на пазарното стопанство в условията на автокрация и диктатура.
Разликите обаче са достатъчно големи, за да не може да се говори за ефективен сговор между приличащите си мастодонти, който би направил света доста по-мрачно място за живеене за всеки народ, който държи на свободата (си) и на правото да се разпорежда със себе си в един свят на мирно сътрудничество без страх от прилагането на правото на по-силния.
Ако става дума за история Русия, появила се на световната сцена с това название едва през 1727 г., е направо в пелени в сравнение с около поне 2 хилядолетия и половина история на китайската цивилизация, отличаваща се с уседналост и непрекъснатост на присъствието на китайската държава в приблизително днешните граници, прекъснато за пренебрежимо кратък период от монголските нашествия през 13 в. и нарушено за още по-кратко от японската инвазия през първата половина на миналия век.
Само днешен Иран, чрез преражданията на Асирия в Персия до днешното владение на аятоласите, може да се мери с Китай по продължителността на своето съществуване на световната карта в приблизително същите граници. Историята, колкото и да е впечатляваща, както и географията с нейните мащаби (в случая с Русия, Китай или дори далеч по-скромния в рамките на това сравнение Иран) обаче, колкото и да са важни, не могат да служат през 21 век за основание за преразглеждане на световното статукво, над което Москва и Пекин на хартия са призвани да бдят с тяхното право на вето в Съвета за сигурност на ООН. Или поне така си мислихме пред руската окупация на полуостров Крим и превръщането му в крайно милитаризирана територия за руска експанзия срещу нови руски потенциални жертви.
Лошият (руски) пример, както се вижда от китайската заявка за Тайван – развита държава с население, сравнимо с най-големите европейски страни, изкушава Пекин да получи своя исторически реванш без оглед на това какво си мислят останалите държави и народи. Както всеки може да се досети, след руския прецедент в Крим най-близката до ума (т.е. до безумието) ревизия по аналогия в Европа би могъл да бъде Калининград, вклинен като чуждо съветско тяло между Полша и Литва, бивш германски Кьонингсберг, бивша столица на унищожената от Червената армия бивша (Източна) Прусия, бивша люлка на германското обединение от 19 век. Днешното население от близо милион жители на анклава е изцяло преселено от Русия и Беларус.
Никому в Германия обаче не идва на ум преразглеждане на статута на Калининград\Кьонингсберг, а в цяла Европа, прекроена от двете последни големи войни, днешното благоденствие се крепи на помиряването между вековните врагове и отказа от шовинизма. Онези, които се подиграват на израза „европейски ценности“, би трябвало да си дават сметка, че живеят в един мирен свят, мечтан от стотици милиони хора в голяма част от света, именно благодарение на този факт.
Сравнението между аспирациите на Москва по исторически причини и тези на Пекин на подобно основание не са в полза на Русия тъкмо на основата на възстановяването на китайския суверенитет над Хонг Конг през 1997 г. по силата на 99-годишен договор с Великобритания. Оказва се , че за една демократична държава, отказала се от колониалните си претенции за световно господство, законите, под които се е подписала монархията, важат и век по-късно. С други думи Великобритания даде пример за нещо, което и през ум не минава на днешните управници на Русия. Лондон направи тази демонстрация чрез спазването на международния си ангажимент към Китай. Това, уви, може да бъде поучително само за онези, които имат склонност да се учат от историята, а не да я ползват за крайно егоистичните въжделения на последната трансконтинентална империя на земята.
Впрочем има съществена разлика между Хонг Конг, Крим и Тайван. Островната китайска държава има договор със САЩ, който гарантира сигурността му. Така че китайската закана е насочена преди всичко срещу американската мощ, която, при целия възход на „поднебесната“, не може да бъде пренебрегната. Това не е изпадналата в несъстоятелност Украйна, чието безвластие Путин така вероломно употреби през пролетта на 2014 г.
Не по-малко интересно ще бъде да наблюдаваме как Русия и Китай ще решават проблемите помежду си по законите на джунглата, които изповядват. Защото колониализмът на категоричния победител в икономическата надпревара с Русия, какъвто е китайският дракон, тепърва надига глава, за да поглъща икономически все повече хилавата икономика на руската мечка в далечните й азиатски владения. На дракона хилавата мечка не смее да ръмжи – това не й е поредния по-малък съсед, който може да посети с танкове и „зелени човечета“.
очакван китайски демарш.){kind=link}