Адв. Диана Радославова за ДЕБАТИ.БГ: Системата за закрила произвежда пребиваващи хора, които са невръщаеми

Диана Радославова е главен адвокат и съучредител на фондация „Център за правна помощ – Глас в България“ (ЦПП). ЦПП е неправителствена организация в обществена полза, създадена за защита правата на имигранти и бежанци на територията на Р. България чрез осигуряване на правна помощ. Завършва специалност „Право“ в Софийския университет, след което придобива четиригодишен опит като адвокат и активист в сферата на човешките права и свободи чрез работа в неправителствения сектор в България. По-късно тя придобива степен магистър по международно и американско право от Международен Университет в Южна Корея. Опитът ѝ в работа с бежанци и малцинствени групи включва участия в краткосрочни проекти с неправителствени организации в Пакистан през 2006 г. и в района на границата между Тайланд и Бирма (Маянмар) през 2007 г., както и участието в редица стажантски програми в САЩ и Европа.

Г-жо Радославова, задържането на Мехран Давари в имиграционния център от затворен тип в Бусманци, стана причина неговият случай да достигне до по-широк кръг от хора. Бихте ли обяснили, защо се стигна до това негово задържане?

Последното му задържане е наложено със заповед, издадена на 11 януари 2024 година от СДВР, сектор „Миграция“. Но тъй като миграционното задържане е обезпечителна мярка и не може да съществува само по себе си, то е наложено във връзка с изпълнение на принудителна административна мярка.

Тази мярка, въз основа на която е наложено задържането, е издадена през 2014 година от сектор „Миграция“ в ОДМВР-Пловдив и тя е за връщане в страна на произход.

Такива заповеди се издават обикновено след приключване на производство за закрила на чужденец. В момента, в който Държавната агенция за бежанците (ДАБ) приключат това производство, тяхното решение е отрицателно и е обжалвано вече на първа и втора инстанция, влязло е в сила, се изпраща сигнал до сектор „Миграция“ за лицето и се пристъпва към издирване, за да може то да бъде върнато в страната му на произход.

По време на общо производство за закрила пред ДАБ на търсещите закрила лица им се издават регистрационни карти, генерира се личен номер на чужденец (ЛНЧ) и те имат законен престой в страната, не могат да бъдат връщани, имат достъп до пазара на труда.

В момента, в който това производство приключи с влязло в сила решение, те вече нямат законен статут и тук е ролята на „Миграция“ да предприеме действия по връщане в страните им на произход.

От 2014 година, когато е издадена заповедта за връщане, до 2024 година какво са извършили българските институции по отношение на статута на Мехран?

През това време е подавал неколкократни молби за закрила до ДАБ.

След първоначалното производство за закрила вече става малко по-сложно. Когато има отказ, има два вида производство, които той може да има: да открие ново производство по общ ред, тоест, да му регистрират молбата за закрила, пак да му издадат зелена карта и въз основа на нови обстоятелства пак да разглеждат подробно дали трябва да му дадат статут, или не.

„Имах цел – да съм човек“: Защо мигрантите не са ни врагове

Той е имал три такива последващи производства, но е имал и другия вид производства – по допустимост, тоест, когато подава молба за закрила и ДАБ казва, че няма нови обстоятелства и въобще не откриват производство.

Такова решение по допустимост пак може да бъде обжалвано, но през това време човекът отново е без документи.

Той е имал една поредица от общи производства и производства по недопустимост, но като цяло молбите му до сега са десет.

С други думи, от 2010 година, откогато той е в България, властите не могат да вземат решение този човек заслужава или не да получи някакъв статут, гражданство…

Единствените решения, които са взимани, са от ДАБ – три пъти, че той не заслужава статут на бежанец или хуманитарен статут и останалите – по недопустимост, с тях се казва, че той няма основание да подава отново молби за закрила.

Така че това са единствените решения, които са взимани.

По отношение на връщането, за което има акт от 2014 година, органите на МВР и „Миграция“ не са направили нищо до 2024 година. Не са извършени никакви действия по връщане.

Имайте предвид, че в дълги периоди от време, когато е бил без документи, той е имал няколко проверки в жилището, в което живее от 8 години. На последното съдебно заседание по делото му срещу имиграционното задържане дойде наемодателят му като свидетел.

Така че властите много добре знаят къде е, проверяват го на адреса, привикват го в „Миграция“, правят му интервюта, но никога досега не са предприемали действия за връщане.

Връщането в Иран е почти невъзможно, ако лицето няма документи, ако лицето няма национален паспорт.

На нашата територия той е влязъл нелегално, нали така?

Точно така. Той не е имал в себе си документи. Избягал е от болнично заведение на арест в Иран.

Правозащитна организация: Иран се готви да екзекутира шведски учен

Той пресича иранската граница нелегално, излиза нелегално от Иран и съответно през всички останали граници преминава нелегално.

Това е много типично за лица, търсещи закрила, когато става въпрос за автентична заплаха за живота им.

Тези хора няма как да са с документи. Самият факт, че са с документи ги излага на допълнителна опасност. Ако се е опитал да излезе легално от Иран е щял да бъде задържан.

Разбирам, че е възможно в България да има човек като Мехран, който вече повече от 13 години е с неизвестен статут. Той е един никой, който нито може да започне работа, нито има право на лечение…

На практика това са пребиваващи в страната хора, които са невръщаеми. Той не е единственият случай. Години наред сме имали подобни случаи. Имали сме случаи с арменски граждани, които са дошли като деца, израснали са тук, но са без документи.

В момента в миграционния център за задържане в Бусманци има случай на майка и син от Узбекистан, които са тук от 20 години. Те идват тук, когато детето е на 4 годинки. В момента те са в Бусманци с цел депортация.

Това са хора, които по една или друга причина при първоначално влизане или по време на легален престой в България са останали без легален статут и документи, но реално те не могат да бъдат върнати в страните си на произход – било поради сложна индивидуална ситуация, било поради липса на съдействие от съответните посолства или поради загуба на гражданство.

Системата ни е изключително затруднена особено от правния вакуум, поради който дефакто пребиваващи хора и невръщаеми за дълги години на престой не могат да бъдат легализирани.

Ако човек е над 5 години, над 10 години тук, той няма как да не е интегриран, той няма как да не работи, да не се издържа, да няма социална среда.

Това са хората, които са реално по-добре интегрирани, отколкото хората със статут.

Защото хората със статут обикновено се задържат 1-2 години и после тръгват на запад.

За тези невръщаеми хора имаме празнота в законодателството, няма режим, по който те да бъдат легализирани.

С други думи тук връзката се „чупи“ заради нормативния вакуум, а не заради
някакви преднамерени решения на ДАБ?

В много от случаите – да. Когато хората са в страната ни не, за да търсят закрила, но така или иначе са тук и не могат да бъдат върнати, за тях единствената възможност е да се запълни този вакуум.

В случаят на Стефан обаче, ние продължаваме да твърдим, че има една не добре извършена преценка от ДАБ в рамките на 13 години. Защото той отговаря на критериите за бежанец. Дори не за хуманитарен статут, а за бежанец, защото има период на преследване, на което бил подложен в Иран, има допълнителни основния, след като е дошъл в България – след като е сменил религията си.

Има го и влошаването на ситуацията в Иран, особено след последните кървави протести през 2022 година.

Така че в неговия случай ДАБ наистина не си е свършила работата. Не е било нужно да минат тези 13 години.

Може ли да се каже, че спрямо него се прилага един „автоматизиран“ процес, който се прилага при много други чужденци?

Точно така, защото дейността на ДАБ е доста политически зависима, няма го индивидуалният подход, а по-скоро се действа тенденциозно спрямо страната на произход, спрямо общата практика според националностите, което е дискриминационно.

Болшинството хора, които влизат в момента, са от Сирия, Афганистан, Ирак – места, на които има изключително сложна тоталитарна, военна ситуация, в която има много
белези за преследване както от държавни, така и от недържавни субекти и невъзможност на държавната администрация да упражни закрила върху гражданите си.

В повечето европейски страни голям процент от тези хора получават закрила.

Имаме, за съжаление, една недобре работеща, недобре функционираща система за закрила в България и тя произвежда хора, които няма как да бъдат върнати. Защото реално преследвания човек, той и 20 години да живее мизерно в България без документи, той ще предпочете да остане да живее тук, вместо да се върне в страната си на произход.

Повечето хора, които не са автентично търсещи закрила, т.нар. икономически имигранти, те, ако поживеят 1-2 години в този правен вакуум без да имат документи, в уязвимост от експлоатация, без да могат да си защитят правата, без да имат как да си отворят банкова сметка, да сключат договор, да работят, те са склонни е се връщат в страните на произход.

Какво очаква Мехран оттук нататък и виждате ли светлина в този тунел или случаят ще продължи по спиралата?

Започва процедура по същество за разглеждане отново на неговата бежанска история.

И въз основа на това производство очакваме ДАБ да се произнесе по същество – дали му дава, или му отказва статут.

Смятам, че най-малкото с цялата тази гласността и гражданската позиция, която много ясно беше заявена против връщането на Стефан в Иран, ще има и различно решение на ДАБ.

За съжаление не за всеки случай може да се даде такава гласност, за да може да се предизвика индивидуалният подход и разрешаването на случая в правилната посока.

Още актуални интервюта – четете тук