Адв. Михаил Екимджиев
На снимката: Адв. Михаил Екимджиев

Адвокат Михаил Екимджиев е завършил е Софийския университет „Климент Охридски”, Юридически факултет-Магистър по право. Бил е прокурор в Районна прокуратура – Пловдив. От 1992 г. до настоящия момент е адвокат към Адвокатска колегия – Пловдив.

Практикуващ адвокат е в областта на международното публично право, наказателно право и защита на правата на човека. Осъществява процесуално представителство пред Европейския съд по правата на човека в Страсбург и Съда на Европейския съюз в Люксембург.

 Лектор е на многобройни национални и международни конференции.

 

Г-н Екимджиев, излезе статистика за делата, по които България е осъдена от Европейския съд по правата на човека да плати 330 213 евро. Какво означава, че толкова пъти са ни осъдили и че трябва да платим за толкова много пари? Защо съдебната ни система не работи добре?

Могат да се направят някои категорични, безпощадно ясни изводи. Те са, на първо място, че държавата кротко, безропотно плаща с нашите пари за нарушенията, които нейните институции са допуснали спрямо основни права и свободи на нейни граждани. Но не предприема т.нар. генерални мерки. Това са промени в законодателства, промени в практики, които да предотвратят възпроизвеждането на идентични, констатирани вече от Европейския съд в Страсбург проблеми, които се възпроизвеждат в десетки дела и стават причина за осъждането ни по повторяеми казуси. Държа да подчертая, че ролята на Европейската конвенция по правата на човека и на Европейския съд, не е толкова да се присъждат обезщетения за нарушени права. Нейната първична, базисна роля, е чрез констатирането на тези права държавите членки, които доброволно са се включили в Съвета на Европа, да предприемат такива мерки, на ниво законодателство, на ниво властови практики, че тези нарушения да не бъдат възпроизвеждани. Държавата преви точни обратното. Тя плаща с нашите пари, но не променя своите закони, особено тази част от законите, която ефективно се използва за злоупотреби с власт, за нарушаване на конституцията, за реализиране на частни политически и корпоративни проекти. Например, решението от 2009г. по делото на Европейския съд, решението „Колеви срещу България“, което за първи път тогава констатира наказателно-правната недосегаемост на главния прокурор в България и свързания с нея проблем със справедливостта на съдебния процес и главно на досъдебното производство не е решен в продължение на 12 години, въпреки настоятелни препоръки и натиск от Съвета на Европа, от Европейската комисия, от Венецианската комисия. Защото този статут на главния прокурор в България, се доближава до този на някои монарси от ранното Средновековие, когато каквото и да направят, дори най-немислимото престъпление – само в тази връзка припомням, че точно по делото „Колеви“, един от бившите главни прокурори, Никола Филчев, беше заподозрян в съучастие в убийство. Но нямаше кой да го разследва, точно заради този системен дефект на българското право.

Само статутът на главния прокурор ли трябва да се промени и защо народните представители нямат сили да го променят въпреки всички европейски и американски препоръки. Изобщо този въпрос юридически ли е или стада дума за недостатъчна квалификация на прокурорите?

И двете. Налице е едно злополучно съчетание на лоши закони, които понякога съзнателно се правят лоши, за да угаждат на тези частни корупционни интереси и лоша институционална практика на прокуратурата, която поради липсата на институционален и обществен контрол по нейните действия прилага и тълкува законите както си иска. Ето например, системното публикуване на данни, събрани чрез Специални разузнавателни средства, което се прави от главния прокурор и неговия говорител е par excellence престъпление според Наказателния кодекс. Но тъй като няма кой да разследва главния прокурор, той се поставя над закона и над конституцията. Той злоупотребява с този силов ресурс, който ние, народът като суверен, сме му делегирали, за да прави каквото му харесва и каквото харесва на Борисов и на Пеевски. Така че с проблемите са, както в лошо, некадърно, некомпетентно, а понякога и съзнателно моделирано в интерес на управляващите законодателство, и във вреда на обществения интерес, така и в начина по който то се прилага. Особено в наказателните процеси и най-вече в досъдебната фаза, където господар на досъдебното производство е прокуратурата, която няма външен коректив.

Време ли е вече след толкова осъдителни решения, свързани с правата на човека, да се вкара лична отговорност на обвинителите, повдигнали неправомерни обвинения?

Въпросът ви е изключително дълбок и много сложен. По категоричен е отговорът, когато нарушения са допуснати от представители на изпълнителната власт, на администрацията. Било полицаи, било кметове, било шефове на агенции. При тях няма проблем да бъде въведена т.нар регресна отговорност. По-сложен е въпросът, когато става въпрос за прокурори, съдии, следователи, които са в съдебната система. И сложността идва от това изискване за независимост на магистратите или по-просто казано дали един магистрат би могъл ефективно да се бори срещу престъпността, ако над главата му като Демоклиев меч виси заплахата, ако някога той не съумее да докаже, а понякога това е въпрос на тълкуване на закони, на сблъсък на юридически техники и умения между адвокати и разследващи, дали няма битката срещу престъпността на малцината честни и етични прокурори да пострада, ако те бъдат застрашени от такава регресна отговорност.

Съда на Европейския съюз и съдът в Страсбург имаха повод да изразят свое становище, че е допустимо да бъде въведена такава отговорност и на магистрати. Пак казвам тук не визирам само прокурори, а и съдии и следователи. Но тя да е балансирана, сравнително мека и ограничена. Тоест не е логично, ако заради неуспеха на един добронамерен прокурор да докаже някаква корупционна схема за милиони, после тези милиони да бъдат търсени от него. И затова се препоръчва тази регресна отговорност да има определен лимит – от три до пет месечни възнаграждения, да се комбинира с други мерки от дисциплинарен характер. Като дисциплинарни наказания, черни точки при атестирането, неповишаване в длъжност или ранг за определен период. Тоест да се комбинира имуществената отговорност, която трябва да е ограничена с друг тип отговорност.

Някои от партиите са заложили в платформите си идеята за закриване на специализирани съдилища като това, според тях не отговаря на европейските практики. Какво е мнението ви?

Това трябва да се случи, но не защото формално не отговаря на европейските практики, а защото когато специализираните съдилища бяха създадени, имаше мнения на Венецианската комисия, че по съществото си те не представляват извънредни съдилища и затова не са несъвместими с европейските правозащитни стандарти. Проблемът е в начина, по който те започнаха да функционират. По начало те бяха замислени от Цацаров като съдилища, през които прокуратурата да прокарва своята наказателна политика. Парадоксално на това, това трябваше да са съдилища, подчинени на прокуратурата и главния прокурор, защото в другите съдилища имаше неприятни за прокуратурата имаше „изненади” в промени на мярката на знакови обвиняеми. Чрез специализираните съдилища, прокуратурата реши да си направи „придворни органи”, при които да няма изненади. Ако някой трябва да бъде задържан, ще бъде държан и две години, като случаят с Банев.

С една дума, те не противоречат на европейския правопорядък, но от гледна точка на практическия начин, по който функционират, те са вредни за върховенството на правото. В много случаи наказателният процес при тях не е справедлив. Имам достатъчно емпиричен опит с тях, за да твърдя, че голяма част от тях ще бъдат спечели в съда на ЕС. Повечето състави в тях действат като придатък на прокуратурата. Ролята им е излишна.

 

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!