Първият професорски мандат за съставяне на правителство „Габровски“ не успя и България премина на по-високо академично ниво с номинацията от ПП на изтъкнатия учен Николай Денков. Политиката не е състезание по научни титли обаче: в крайна сметка в парламентаризма най-важно е дали зад правителството има солидно мнозинство в НС.
Въпреки безупречната научна и политическа репутация на професор Денков, шансовете на втория мандат да успее в съставянето на мнозинство не са много големи. Все пак упражнението далеч не е безсмислено. От една страна вторият мандат трябва да извлече и подчертае поуките от провала на първия. От друга, проектоправителството и програмата, която Денков ще състави, могат да демонстрират, че блокът ПП-ДБ представлява ясна управленска алтернатива за България.
Поуките от експеримента „Габровски“
Въпреки че първият мандат беше неуспешен, той бе полезен за страната с изясняването на следното:
1. Не е възможно един политически лидер с проблемна репутация – като Бойко Борисов – да вземе „лице на заем“ от експерт и професионалист, който няма връзка с политиката. Това бе твърде прозрачна маневра, която не заблуди никого, че конците ще се дърпат всъщност от Борисов;
2. Общата стратегия на ГЕРБ – състояща се в изчакване хората да забравят скандалите на лидера им – започна да става проблематична. Хората не забравят, а и Марк Рюте им напомня за проблемите с върховенството на правото и
корупцията. Вярно е, че България досега се е управлявала по проблематичния и корумпиран начин, наследен от Борисов от тройната коалиция, а тя на свой ред го бе наследила от НДСВ и т.н. Но вече 15 години сме в ЕС и е време на тази щуробаджанащина с престъпни елементи да се сложи край. България е узряла за една такава промяна, но в ГЕРБ и ДПС очевидно не са. Затова са и тези планове за намиране на параван, зад който нещата да си продължат, както са си били. Колкото и известен професор да се използва за параван, номерът не се получава;
3. Репутацията на Борисов е основният феномен, който обяснява неудачите в българската политика и невъзможността да се състави стабилно мнозинство през последните две години. Тази репутация или трябва да се докаже, че е чиста, или Борисов да се оттегли. Изчистването ѝ обаче не може да стане чрез избори или чрез мотаенето на разследването от прокуратурата: така проблемът се задълбочава, а не се решава. Просто е време българите да узнаят какво точно се е случило в скандалите с Божков, чекмеджетата и т.н.;
4. Антикорупционността на президента Радев се сломи и той предпочете – вместо да размахва антикорупционния си юмрук – да защити енергийните си политики за тесни връзки с Русия чрез номинацията на Николай Павлов в кабинета „Габровски“. Тази номинация се оказа срамна и за Радев, и за ГЕРБ. С изявите си в парламента Павлов убеди почти всички, че не прави разлика между българските интереси и тези на „Газпром“, имайки за идеал времената, когато България бе 100% зависима от руски газ. За Радев такава откровеност носи вреди, но още по-неясно е каква сила е накарала ГЕРБ да включат такъв експерт в проектокабинета си. (Най-вероятно същата сила, която ги накара да построят „Турски поток“ за отрицателно време и за българска сметка);
5. Два месеца след изборите кабинетът „Габровски“ успя да изкара седем или девет обтекаеми точки като извинение за програма. Само този факт демонстрира, че всъщност ГЕРБ нямат намерение да управляват – ако имаха, щяха все пак да използват времето за подготовка на смислени конкретни политики;
6. Сред програмните точки особено впечатление направи обещанието за „търсене на широк консенсус за съдебна реформа“. Този подход – без да се казва каква точно съдебна реформа – е гаранция за запазване на статуквото. Още през 80-те години на миналия век професор Фриц Шарпф (има и чуждестранни професори) посочва, че процедурите, изискващи единодушие, са „капан“, който прави всяка промяна почти невъзможна. Всъщност с тази фразеология ГЕРБ си признаха, че съдебна реформа не ги интересува. А и защо да ги интересува, когато статуквото добре ги обслужва;
7. В крайна сметка неуспехът на първия мандат демонстрира нещо, което си беше така или иначе ясно. ГЕРБ могат да формират управление в този парламент, ако се договорят открито за политиките с ДПС, с БВ и сключат споразумение с БСП за подкрепа, най-вероятно срещу министерство, а може би и вицепрезидентски пост. Щом ГЕРБ са склонни да правят реверанси на президента Радев, канейки Николай Павлов, не е ясно какво им пречи да се договорят и с БСП. В крайна сметка между Радев и БСП няма никаква съдържателна политическа разлика (по газа, Украйна и т.н.), а само персонални противоборства. Борисов умира от желание да бъде арбитър, така че тези противоборства едва ли го плашат. Въпросът е, че ГЕРБ по-скоро искат да ходят на избори, а не да управляват. И затова играят не особено убедително пиесата „другите са виновни“.
Какво трябва да направи Николай Денков
Та академик Денков има нелеката задача да изведе и подчертае тези поуки от първия мандат и да посочи, че страната има алтернатива. За целта той трябва да работи така, че да прати следните послания:
– Министър председателят е експерт с научни титли, но и политик със собствена тежест, доказана във времето;
– Преговори се водят по конкретни политики, а не само за да има „диалог“;
– ПП и ДБ са солиден идеен блок, който ще дефинира ясна визия за управление на България, било в правителството или в опозиция;
– България не е обречена на корумпирано управление, макар че персоналната и институционална инерция в нашата политика е в посока на възпроизвеждането на проблематични схеми от пътното строителство до хазарта, футбола, медиите и т.н.;
– България не е обречена да се управлява от газпромчици от един или друг вид;
– Консенсус се търси след като имаш идея какво трябва да се направи. Търсенето на консенсус без съдържателна цел и идея е просто защита на статуквото.
Тези послания не са просто наивни пожелания. България е страна с голям потенциал, който трябва да се освободи от прангите на корупцията и постсъветските управленски модели.
В последното издание на индекса за иновации страната е сред отличниците в Централна и Източна Европа. Имаме професори и академици на световно ниво, които могат да поведат хората във вярна посока. Но за целта някои други трябва да отстъпят наистина, а не на ужким.
Текстът е публикуван в „Дойче Веле“. Заглавието е на „ДЕБАТИ.БГ“
