Александър Петров е завършил „Българска филология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Едно от „златните пера“ на рокендрола. Александър Петров е сред най-популярните автори на текстове в поп и рок музиката у нас.
„Бъди какъвто си“, „Нашият град“, „Богатство“, „Любовта, без която не можем“ на старата Тангра, „Циркът“ на новата „Тангра“, „Жулиета“, „Оловният войник“, „Хазяйка“, „Дъвка-балон“ на Стенли, „Черно-бяла снимка“, „Безсъние“ на Чочо Владовски, „Приятели“, „Близо до мен“ на Вили Кавалджиев, „Главната улица“ на „Фактор“, „В друго време, в друг свят“ на Сигнал, „Оставаме“ от филма „Оркестър без име“, „Тук и сега“ на Д2, както и сините химни „Времето е наше“, „Последен валс“, „Развод ми дай“.
Какво е общото между тези песни? Те са събрани в стихосбирката „Бъди какъвто си“ с поезията за златното перо на българския рок Александър Петров. Те носят заряда на неговата душа, те са неговата визитна картичка.
Коя песен от изброените във визитната картичка всъщност е вашата визитна картичка?
Може би най-разпознаваема е песента „Бъди какъвто си“. Тя е емблематична и за група „Тангра“ и за духа на времето в средата на осемдесетте години на миналия век.
Актуални ли са стиховете в стихосбирката „Бъди, какъвто си“ с рок поезията ви за съвременните млади хора на България? Дали и те се питат като вас в студентските години в песента “Богатство“ : “Дали след време тука под звездите в прозореца ще има светлина? Дали тогава пак ще слушат „Бийтълс“ и вечните поети ще четат?“
Надявам се, че не само в песента “Богатство”, но в повечето ми песни и днес всеки може да открие нещо лично за себе си. Но има и такива почитатели на текстовете ми, които носталгират по времето, когато са били млади и всичко в живота им е било в бъдеще време. Колкото до историята с „най-прочутата“ хазяйка, тя е част от моя живот, част от романтиката на моето поколение. Днешните младежи слушат тяхната музика, която ги свързва с тяхното време. И ако четат, едва ли посягат към стиховете на „вечните“ поети. Така и трябва да бъде. Иначе света ще спре на едно място ( бел. ред. – усмихва се).
Каква е вината на нашето поколение към младите хора на България? Къде сгрешихме? В какво ги заблудихме?
Днес плащаме цената за наивността и лекомислието си от младостта. В началото на прехода не помислихме, че има много по-важни неща от това да си купим цветен телевизор или кола на старо без да чакаме с години. Не осъзнахме драматургията на промяната, а после стана късно. Не сме заблуждавали младите, но не им предложихме ценностна система, разрушавайки старата. И не се противопоставяхме на простотията, която вече е под нивото на р. Дунав.
Имало ли е моменти в живота ви, в които ви се налагало да бъдете не „такъв, какъвто си“ и, ако да, каква цена е трябвало да платите?
Правил съм компромиси, понякога професионални. Захващал съм се с неща, за които после съм съжалявал. Не са много, но имам такива моменти. А цената… Цената е, че в такива ситуации не се гледам в очите, когато се изправя пред огледалото.
Да ви върна към началото, то винаги е темпераментно, емоционално и носи позитивен заряд, защото то е началото. Ръка за старта в кариерата ви на текстописец ви подава покойния голям Борис Карадимчев, с когото сте рода. Как се случи то, вашето щастливо творческо начало и каква е рецептата за успех?
Случайно, както повечето неща в живота. Но истината е, че в неопитната си младост несъзнателно открих най-важното според мен за моята професия. А то е, че трябва да разказваш истории за хората, да им дадеш щастието и удоволствието те да се оглеждат в тях, тоест да пресъздаваш в творчеството си живия живот от съвремието си. Важното е да не занимаваш публиката с личните си егоистични неща, а да построиш мост, мост между собствената си надежда, болка, очакване, среща, раздяла и тези на хората. Това е тайната на успеха ми.
Какви най-ранни спомени пазите от детството си?
Най-ранните ми спомени от детството са сиви, всичко е сиво – сградите, улиците, дрехите, филмите…
В какво семейство израснахте?
Баща ми беше инженер, майка ми завърши Художествена академия, специалност “Живопис”, работеше в тогавашната модна къща „Лада“.
В какви ценности ви възпитаваха вашите родители и техните родители?
Научиха ме да не се отчайвам в трудните моменти и да не се възгордявам от успехите си. Научиха ме, че състраданието е може би единственото, което ни отличава от животните.
Успяхте ли да предадете родовото наследство от ценности на вашата дъщеря?
Мисля, че да. И с това се гордея най-много. Това, че изградих мост на приемственост на ценностите на поколението преди мен и на поколението след мен, е по-ценно от всичко, което съм създал.
Дъщеря ви е една от стотиците млади българи, които се развиват зад граница. Тя живее и работи зад Океана, каква е нейната специалност и дали някой ден тя отново ще се върне в България?
Дъщеря ми завърши икономика в Съединените щати и работи в голям инвестиционен фонд. Колкото до завръщането – преди всичко трябва да създадем причини за това. Не бих я посъветвал да се върне в България, но пък като българския розов домат няма да намери никъде по света (бел ред. – усмихва се).
Кой е грехът на нашето поколение, което с порив и с надежда пя на площадите „Времето е наше“, който грях нашите деца не трябва да повтарят?
Грехът ни е в това, че не само пяхме, а и повярвахме, че времето е наше. Искахме да е наше и сгрешихме. Времето е на всички. И това разделение в обществото ни пречи и съсипва вече десетилетия. То се подхранва от несправедливостта, с която се сблъскваме ежедневно: от двойните стандарти, от лицемерието, което често се превръща в норма на поведение, от половинчатите истини и явните лъжи, които цъфтят и връзват всеки сезон, тоест на почит са целогодишно. Грехът ни е, че не намерихме сили да прескочим това блато на разделението и продължаваме да затъваме в него. Дано децата ни са по-силни от нас.
С кого от сините лидери поддържате приятелство и до днес?
Срещаме се понякога с президента Петър Стоянов. Разговаряме. Мисля, че ако в онези години в СДС имаше повече политици като него, България щеше да е различна.
Има ли съвременен достоен политик, който бихте оприличили като символ на политическа доблест, родолюбие, българщина и личностна чест?
Да, в България има достойни хора. Има доблестни българи и сред политиците, но за съжаление партийните интереси доминират, а когато политиците трябва да избират между честта, достойнството и интереса, честта и достойнството не винаги печелят.
Какво не знаем за Александър Петров, въпреки че всички припяваме истински докосващите и близки на всеки от нас стихове, излезли от душата му? Какво не оголихте и не показахте от себе си толкова десетилетия пред публиката?
Нямам какво да крия, не и съзнателно. Показал съм себе си през годините. Думите в повечето текстове на песните ми разказват истински истории от моя живот. Моето творчество е някакъв странен вид автобиография или автопортрет на времето и чувствата, в които се преплитат лични моменти и нещата от живота на моето поколение. Показах себе си “такъв, какъвто съм” (бел. ред. – усмихва се).
Как ще коментирате вечния медиен конфликт между президент и премиер?
Преди всичко мисля, че конфликтът им не трябва да е вечен. Във всяка война го отнасят преди всичко хората, които плащат сметката. Не става дума двамата държавници да плеснат с ръце и да се прегърнат, но интересите на обществото трябва да са над всичко. Светът не е черно-бял. И който не го разбира, е далтонист. А доколкото знам на далтонистите не им се полага свидетелство за правоуправление на каквото и да е (бел. ред. – усмихва се).
Стихосбирката ви свършва с едно малко тристишие, което мисля, че символизира мъдростта на възрастта и примиримостта, характерна за опита, натрупан с годините:
Един спаружен дядо
на пейката във парка,
седи като заспал.
Тристишието всъщност е четиристишие. И завършва с думите: “Навярно този дядо разумно е живял”.
Със този стих искам да кажа, че понякога това, което изглежда неразумно, е правилно. И не примиреността, а точно обратното движи света напред. И понеже рано или късно идва един миг, в който нищо не зависи от теб, то по-добре да живееш така, че да не съжаляваш за пропуснатите мигове и неизживените неща. Аз знам, че нивото на холестерола ми няма никакво значение за въртенето на Земята и мисля, че колкото повече хора осъзнаят това, толкова по-добре за всички.
Сънят ли е спасението ни в тези трудни епидемични времена?
Ще отговоря със стих:
Време е да се събудим.
След сезони тишина.
Бъдещето да сънувам –
Нямам време за това.
Има ли бъдеще за България?
Вярвам. И се надявам (бел. ред – усмихва се)
