Никога не съм имал илюзии в принадлежността към българската нация на частта от обществото, която припознава Русия и производния на руския съветски империализъм паметник на Альоша като „свой Христос“.
Толкова им е християнството, толкова им е българщината, любовта към Отечеството – винаги под условието на приоритетната връзка с Москва. Толкова им е и християнството, което набързо усвоиха след 1989 година – репликата „Альоша е нашият Христос“ не е само богохулство, но казва всичко за природата на това идолопоклоничество, на русофилството и царепреконението като религия, която има нужда от роби, от крепостни, от безропотно подчинени, а не от свободни и осъзнати граждани, които могат да дефинират и защитават своя интерес и когато той е различен от този на поредния цар в Кремъл.
Погледнете къде стои Альоша?
Той доминира със своя „Шпагин“ не само над града, над паметника на Левски, но и над скромния паметник на руско-турската война – болшевишкото доминира над руското.
Ако има загинали в руско-турската война и това дава основание за памет и паметник, но няма нито един загинал съветски войник на българската територия, тоест няма основание да има паметник.
„Альоша им е Христос“ – паметниците са тяхната църква и това казва всичко, но най-вече защо тези тотеми на АнтиХриста, идеологически наркотици са потребни днес и на Путинова Русия и на нейните адепти у нас – вместо критично мислене /което ще се забранява в образованието там/, и самостоятелни хора, на тях им трябват религиозно вярващи, които да приемат на сляпа вяра, че България е обречена да бъде доминирана от Русия, а не да бъде равноправна част от Европа.
Коментарът е публикуван във Фейсбук профила на автора, заглавието е на редакцията на Дебати.бг.
