Аспарух Панов е роден на 20 октомври 1949 г. в София.
От 1991 до 1994 г. е член на НКС на СДС, а от 1993 до 1994 и негов зам. председател (външна политика и международни отношения).
От 1991 до 1994 е народен представител в 36-то НС, ръководител на българската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) и председател на групата за приятелство с германския Бундестаг. През 1992-1993 г. е вицепрезидент на ПАСЕ, а от 1994 до 1996 – вицепрезидент на Либералния интернационал.
От 1998 до 2013 г. работи в германската фондация за либерална политика „Фридрих Науман“.
До парламентарните избори в Германия остават само няколко дни. По всичко изглежда, че следващия понеделник ще се събудим с новината за шестпартиен Бундестаг. Според актуалните предизборни прогнози на най-авторитетните социологически институти и многобройните разнопосочни политически анализи и коментари, изборите ще бъдат убедително спечелени от коалицията ХДС/ХСС, а на второ място ще се класира отново партията на германските социалдемократи ГСДП, но с исторически най-слабия си резултат от създаването на Федералната република.
Най-голямата изненада обаче, ще бъде парламентарното присъствие на набиращата самочувствие крайно националистическа, евроскептична и ксенофобска партия „Алтернатива за Германия“ (АФГ). Ако други държави, членове на ЕС като Франция, Холандия или Австрия отдавна са свикнали с подобно участие, то в Бундестага за първи път ще има партия, разположена в политическата координатна система по-дясно от Хрисиянсоциалния съюз (ХСС).
По всичко изглежда, че в следизборните преговори за съставяне на ново управляващо мнозинство, ще има повече напрежение и изненади, отколкото се очакваше след спокойната и сравнително скучна предизборна кампания. Но ако все пак има нещо, което едва ли може да подлежи на съмнение, то е името на бъдещия бундесканцлер или по-точно бундесканцлерка Ангела Меркел, която за четвърти пореден път (след 2005 г., 2009 г. и 2013 г.) ще оглави федералното правителство.
снимка: Ralf Roletschek [GFDL 1.2], via Wikimedia Commons
Политическият интерес към германските избори е огромен в цяла Европа, а и извън нея. Впечатляващ е и замахът, с който българските медии също се надпреварват да коментират личността на „Меркел 1, 2, 3, а вече и 4“. И то едва ли не със същия „задъхан“ ентусиазъм, с който коментират „Борисов 1,2 и 3“. Специално ви препоръчвам може би една от най-интересните статии, посветена на бившата, настоящата и бъдещата канцлерка – „Пътят на кралица Меркел“ с автор д-р Ирена Тодорова, председателка на Института за дясна политика.[i]
Ето един впечатляващ цитат от тази статия, посветена на виждането на авторката как Ангела Меркел пази европейския континент от собствените му демони, влязла в някогашната роля на кралица Виктория… :
„И в края на 19 век, и в началото на 21-ви, историята в Европа се ускорява: нови идеи, кризи, революции, технологии. Континентът ври и кипи и е нетърпелив да счупи политическия ред. В първия случай – равновесието на силите, прокламирано от княз Метерних, във втория – либералния консенсус, наложен след падането на Берлинската стена. На фона на целия този младежки ентусиазъм, умерените и уплашени от експеримента европейци имаха нужда от нещо старомодно и предсказуемо, за което да се хванат. Имаха нужда точно от нея.“
И това е точно така. Въпреки кризата, която разтърси еврозоната през последните години, въпреки успешния „Брекзит“, терористичните атаки и бежанските вълни с ефекта на политическо цунами, въпреки настъплението на национализма и антимиграционните настроения в общоевропейски мащаб, Ангела Меркел успя да се противопостави и то изключително успешно на неизлечимите евроскептици, на агресивните ксенофоби, националисти и социалпопулисти, както и на демагогията на накокошинената „Путинска“ Русия.
И тук стигаме до най-важния принос на Ангела Меркел – политическата и икономическата стабилност. В Германия се живее добре, спокойно и сигурно от всяка гледна точка. Най-убедителното доказателство за устойчивото развитие и приемствеността в германската политика са именно трите последователни успешно завършени управленски мандата на „вечната канцлерка“, както някои я наричат.
С новия си управленски мандат „Меркел 4“ новата (стара) канцлерка ще изпревари своя „любимец“ от Югоизточна Европа, „вечния премиер“ Бойко Борисов, който все още е на ниво „Борисов 3“. Но всички, които следят модела му на управление, прекрасно знаят, че той бързо може да я догони, още догодина, след приключване на българското ротационно председателство на Съвета на ЕС. Поредната оставка, едни предсрочни избори и готово… И точно тук е българският проблем.
В типично популисткия си стил Борисов обича да твърди, че е осигурил политическа стабилност в България. От дистанцията на времето обаче, е просто невероятно, как поради едни и същи по характер партийно-политически дефицити ГЕРБ не успя да завърши успешно и двата си управленски мандата, спечелени на редовните парламентарни избори през 2009 г. и на предсрочните през 2014 г.
И двете подадени оставки и през 2013 г., и в края на 2016 г., бяха демонстративни лични политически ходове на Борисов, които нямат нищо общо с европейските норми и общи правила на поведение от партиите при взимане на отговорни решения. За каква политическа стабилност може да се говори, след като от „историческата“ 2009 г., когато Бойко Борисов за първи път дойде на власт, живеем вече при седмо правителство, три от тях служебни.
Но да се върнем в Германия. Основните дебати, които вълнуват не само целия ЕС, но и цялата евроатлантическа общност са свързани с е един единствен въпрос – с кого ще управлява старата – нова канцлерка „Ангела Меркел 4“. Трябва ли да се търсят отново възможности за голяма коалиция? На пръв поглед много наблюдатели смятат, че това ще бъде (поне от математическа гледна точка) гаранцията за политическата и управленска приемственост за още един мандат. При границата за парламентарно мнозинство от 300 гласа, ХДС/ХСС и ГСДП ще разполагат с над 380.
От политическа и икономическа гледна точка обаче, нещата изглеждат по съвсем различен начин. В авторитетните политически и бизнес среди, както и в академичните и гражданските общности се засилват очакванията, че в четвъртия си мандат Ангела Меркел трябва да смени коалиционните си партньори. Ще цитирам становището по темата на Кристов Щрак от „Дойче веле“, публикувано непосредствено след спечеления от Ангела Меркел на 3 септември телевизионен дуел с Мартин Шулц [ii]:
„97-те минути на телевизионния дуел показаха едно: Германия вече няма нужда от широка коалиция. Само това не! Двете партии прекалено дълго живяха в общ дом с два входа. И вече отдавна не могат да се понасят. Всеки от съквартирантите познава добре гафовете и паянтовите стени в другата част от къщата. Вярно е, че демокрацията има нужда от силно правителство. Но демокрацията има нужда и от силна опозиция.“
Ако изключим от сметките голямата коалиция, борбата за третото място ще бъде най-вълнуваща в последните дни преди изборите. Според най-новите проучвания на общественото мнение Свободната демократическа партия (СвДП), Зелените, Левицата и Алтернатива за Германия имат много близки прогнозни резултати. [iii] Ако се вземат предвид големия брой на избирателите, които още не са направили своя избор и статистическата грешка, битката е все още отворена и всичко е възможно.
Но тъй като Ангела Меркел изключва още априори коалирането с Алтернатива за Германия и Левицата, базирана основно на комунистическата партия в провинциите на бившето ГДР, за християндемократите освен голямата коалиция остават само две реални възможности – черно-жълтата коалиция със СвДП и трипартийната коалиция „Ямайка“ със СвДП и Зелените. Неслучайно през изминалия уикенд и двете партии проведоха извънредни партийни конгреси.
Докато създаването на тройната коалиция „Ямайка“ би било един нов момент в историята на Бундестага, то черно-жълтата коалиция със СвДП има дълга и твърде успешна история в политическия живот на Федералната република. Влиянието на германските либерали е било винаги значително по-голямо, отколкото би могло да се предполага от изборните им резултати.
От 1949 г. до 2013 г. Свободните демократи са участвали в 12 коалиционни правителства с християндемократите – 4 на Конрад Аденауер, 2 на Лудвиг Ерхард, 5 на Хелмут Кол и 1 на Ангела Меркел. В повечето от тях те са имали ключовия пост на вицеканцлер и външен министър. Имена като Валтер Шел, Ханс-Дитрих Геншер и Клаус Кинкел ще останат завинаги в историята на нова Европа.
Няма съмнение, че фактът, СвДП отново да се възприема сериозно като политически играч след изборния крах през 2013 г., се дължи основно на новия председател Кристиян Линднер, на ораторския му талант, на изявите му в различни провинции и на федерално ниво, но преди всичко в социалните мрежи.
снимка: Olaf Kosinsky [CC BY-SA 3.0 de], via Wikimedia Commons
Днешните Свободни демократи се стремят към по-справедлива, по-гъвкава и по-дигитална Германия, в която гражданите не разчитат за всичко на държавата. За завръщането си в Бундестага Свободните демократи предложиха сериозно разширение на програмните си намерения, в които са включени и нови многопластови теми, съобразени с настъплението на популизма както в Германия, така и в Европа като цяло.
Доскоро социологическите институти предвиждаха възможността за стабилно мнозинство само за голямата коалиция и за тройната коалиция „Ямайка“. Напоследък обаче, и черно-жълтата коалиция със СвДП изглежда математически все по-възможна. Това показва изследването на политолозите Томас Гшвенд от Университета в Манхайм и Хелмут Норпот от Университета Стоуни Брук в Ню Йорк, предоставено на германската прес-агенция в Берлин.[iv]
Според тях възможността на Ангела Меркел да разчита на постигането на нужното управляващо мнозинство с различни по характер коалиционни партньори се дължи преди всичко на нейната много по-голяма популярност от тази на другия претендент, социалдемократа Мартин Шулц.
Авторите на изследването използват за прогнозата си собствена формула, т.нар. „Канцлерски модел“. Изчислението включва главно три фактора: популярността на водещите политици в проучванията, дългосрочната подкрепа на партиите при предишни избори за Бундестаг, както и процеса на „износване“ на политиците през вече завършените парламентарни мандати.
Използвайки статистически методи, Томас Гшвенд и Хелмут Норпот изчисляват как взаимодействието между трите фактора влияе върху процеса на гласуване на избирателите. Според тях вероятността ХДС/ХСС и СвДП да формират необходимото мнозинство, за да управляват заедно, е 88 процента. Те вече са публикували резултатите си в началото на август и сега ги актуализират с непрекъснато нарастващата популярност на Меркел. Дали резултатите им ще се окажат верни, ще разберем след няколко дни. Не ни остава нищо друго освен да почакаме.
*коментарът на Аспарух Панов е от неговият личен блог. Дебати.бг го публикува без редакция
