На снимката: проф. Антоний Тодоров

Когато протестите от 2020 г. искаха оставките на премиера Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев, управляващите направиха всичко, за да останат на власт до редовните избори. Страхът им беше, че едни предсрочни избори ще бъдат (по конституция) организирани от служебно правителство, назначено от президента Румен Радев. В крайна сметка успяха – на 4 април 2021 се проведоха редовни избори. Но ГЕРБ не забелязаха, че политическата инициатива вече е извън обхвата им. Макар да получиха най-много гласове, се оказаха тотално изолирани в новия парламент. Никой не пожела нито да води преговори с тях, нито да подкрепи предложения от партията на Бойко Борисов кабинет, в който, въпреки предишните заявления за обратното, лидерът не беше предложен за премиер. Отново неуспяла маневра за задържане във властта.

В 45-то НС, както е известно, никой не пожела да състави правителство. „Има такъв народ“ очевидно бяха крайно слисани и неподготвени за второто място, което автоматично им отрежда мандат при очаквания провал на мандата на ГЕРБ. Неподготвени дори да водят диалог с другите две „партии на протеста“ „Демократична България – обединение“ (ДБ) и „Изправи се! Мутри вън!“ (ИМВ). Веднага след като стана ясно, че следват предсрочни избори, водещата хипотеза беше, че те по същество ще повторят резултата от 4 април.

Всъщност така и стана, тези избори се оказаха в някакъв смисъл като поправителен изпит. Това поставя поредица от въпроси. Първо, защо партиите, които се обявяват за прекратяване на „модела ГЕРБ“ (това са както трите „партии на протеста“, така също БСП, но, учудващо, и ДПС), вярваха силно, че имат нужда само от още 2-3 месеца, за да получат огромен прилив на гласове. Всъщност нищо такова не се случи, като разбира се, има промени, но те не са толкова съществени.

Промяната е само донякъде символическа – ИТН изпреварва ГЕРБ, което вече ставаше ясно от сондажите в месеца преди изборите. ДБ изпреварва изглежда и ДПС, което е също промяна. Дори някои паралелни преброявания изчисляват, че ДБ изпреварва и БСП. (Няма да коментирам призива на фейсбук-страницата на „Да, България“: „В следващите 3 часа БСП могат да бъдат отвяти. Гласувайте!“, предизвикал остри коментари и въпроси, защо досега са искали „ГЕРБ да бъдат отвяти“). Всичко това има символическо значение, но изборите не са като спортно състезание, защото първият може и да не получи медал – както това стана с ГЕРБ на 4 април. (през 2005 г. „медал“ получи третият, ДПС, с чийто мандат се сформира правителството на „тройната коалиция“ от БСП, НДСВ и ДПС).

Няма съществена промяна, защото отново сме в ситуацията от 4 април – да броим възможни аритметични мнозинства в Народното събрание и да гадаем възможни правителствени коалиции. Всъщност се връщаме и в началната точка след 4 април: очакванията са правителство, предложени и подкрепено от трите „партии на протеста“, с евентуалната подкрепа на четвърта партия (най-вероятно и най-приемливо БСП като видима опозиция на ГЕРБ в предшестващите години). Новото е също така, че трите партии ще имат заедно около 110 депутати (95 в „краткия парламент“), което би трябвало да ги насърчи да предложат правителство.

Но отново виждаме, че не е имало никакви сериозни разговори преди 11 юли между ИТН, ДБ и ИМВ. Отново сме в ситуацията след 4 април, когато стана видно, че тези партии не преговарят. Но има новост – за разлика от предишната ситуация, подкрепата на четвърта партия (било БСП, било ДПС) не е безусловна, следователно ще изисква някакво договаряне. Но и такива сондажи не изглежда са да правени (освен, разбира се, ако не са били твърде дискретни). Някои заподозряха, че ИТН, но дори и ДБ, биха склонили на някаква правителствена формула с ГЕРБ от типа на „център-дясна формация“, „коалиция на партиите от ЕНП“ и други възможни оправдания за едно иначе очевидно предателство спрямо досегашните позиции.

Какво би станало, ако отново не се формира редовно правителство? Нови избори, някъде след 3 месеца, т.е. около 20 октомври, когато е и вероятната дата за президентските избори. Такова съвпадение още не сме играли, но никога не е късно да продължим да си играем с огъня. Трябва да е ясно, обаче, че гражданите вероятно ще възроптаят, защото те на два пъти са били призовавани да изразят мнението си, а политическите играчи не поемат своята отговорност да намерят решение – парламентарна подкрепа за редовно правителство.

Поредица от предсрочни избори обичайно водят до това, в парламента да попаднат крайни радикални партии, както това е станало в Германия избори през юли и ноември 1932 и през март 1933, след което канцлер става Адолф Хитлер. Дали това може да ни се случи? Знае ли човек. Но опасността е реална, защото се потвърждава от други подобни ситуации в други страни и други епохи. Изборите, както е известно, могат да бъдат инструмент на демокрацията, но могат да служат и като инструмент на диктатурите (това са класическите избори-плебисцити с един единствен кандидат).

Изборите не бива да се играят като хазартна игра, те са „тежък“ инструмент, злоупотребата с който може да нанесе непоправими щети. Затова е по-добре „партиите на протеста“ (каквото и вече да означава това), да се захванат за работа. Без да се оправдават с различията си, които са видими и известни. Предизвикателството е да намерят общ език въпреки различията си. За да има също така и редовен парламент, който евентуално да предприеме по-съществените законодателни реформи, които значителна част от обществото очаква (особено в областта на правосъдието).

 

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!