Антоний Тодоров е роден на 10 декември 1957 г. в София. Завършва средно образование в 9-а Френска езикова гимназия и международни отношения във Висшия икономически институт в София. Доктор на политическите науки с дисертация на тема „Политическото участие: Граждани, партии и избори в българското общество“. Член-учредител и програмен директор в Центъра за изследване на демокрацията. Редактор във в. „Култура“. Главен редактор на списание „Български наблюдател“. Старши съветник в отдел „Парламентарни изследвания“ на Народното събрание. Председател на Управителния съвет на Българската асоциация по политически науки
Изминаха първите 100 дни на правителството. Какво постигна то и какво не успя?
Самите избори и формирането на правителство промениха доста политическата ситуация и очакванията. Разбира се, този избор беше натоварен с толкова много очаквания, че аз очаквах, че не всички от тях ще се реализират поне толкова бързо. От една страна промяната е свързана с това, че имаме една постепенна и достатъчно последователна линия на освобождаване на държавата от това, което беше – политическият модел и хегемония на ГЕРБ. Виждаме промени на всички равнища на държавна администрация. Някои от тях бяха запознали още при служебните правителства. Сега има малко по-систематична линия. Но като казах систематична линия, има, разбира се, и една слабост. Отделните министерства са оставени на съответните партии, не толкова под контрола на премиера. Трудна коалиция, в която виждаме съвсем разнопосочни партии. Това, може би, до голяма степен, е естествено. Какво не стана? Най-голямото разочарование, че нещата тръгнаха бавно. Особено това, което се отнася до правосъдието. В обществото се беше натрупало голямо очакване за справедливост. Но като че ли тя не се е разбързала много. Но не може да има правосъдие, което да изглежда като възмездие. Очакванията бяха нещата да са малко по-решителни и бързи. Тези 100 дни ситуацията беше изключително трудна. Една развихрена пандемия в началото, макар и леко да затихва и война, започнала от един месец. Това допълнително усложни работата на правителството.
При нас сякаш гласът на опозицията се чува по-силно. Според вас това така ли е и защо се получава?
Аз също имам такова впечатление, така че когато от опозицията чуем „запушват ни устата“, само вдигам рамене и се усмихвам, защото това съвсем не е така. Имаме няколко обстоятелства. Едното е, че самата управляваща коалиция е разнородна и правителството изглежда няма много координирана медийна политика, по отношение на това какво и как съобщава на публиката. Втората причина е, че липсваха новини, нямаше нещо значително, някаква промяна, някой арест, както преди няколко дни, което да събира вниманието на медиите. Тогава почти всяко гръмогласно нещо, казано от опозицията, най-вече ГЕРБ, бива подхващано. И трите партии в опозиция са достатъчно гласовити. Те използват всички възможности да говорят и да се самопредставят, знаейки, че нямат какво друго да направят. Те са до голяма степен изолирани. Говоря за ГЕРБ, ДПС и Възраждане. Някои дори се опитаха да протестират върху нещо, за което нямаше защо да се протестира . Това беше протестът на Възраждане срещу зелените сертификати, в момент в който те вече отпаднаха. Това е което се забелязва.
През изминалите 100 дни забелязва ли се промяна в обществените нагласи и започват ли избирателите отново да обичат ГЕРБ и Борисов? Помага ли им това, което се случва?
ГЕРБ се чувстват много неуютно като опозиция, защото цялата конструкция, която те бяха изградили зависеше от способността на тази партия да разпределя публичния ресурс. И когато тя вече не може да го прави, позицията й започва да се разклаща. Разбира се, ГЕРБ има симпатизанти, има последователи, има структури, които обаче, все още очакват това правителство да се провали бързо. И това очакване все още ги крепи. Стискат малко зъби да изкарат този неприятен момент, защото в началото имаше ступор, те просто не вярваха, че не са на власт. ГЕРБ има всички основания да удържат някакво единство. Обаче не вярвам неумението на правителството да се справя с един или друг проблем да води до нарастваща подкрепа за ГЕРБ. Ако има някакво разместване в очакванията, то е за сметка на някои хора, които може би са се разочаровали от сегашното правителство или от някоя от неговите съставки, а не толкова, че има нови поддръжници на Бойко Борисов. Дори примера за опита за гражданска организация около ареста на Бойко Борисов и другите двама показва, че ГЕРБ има твърде ограничена способност да го направи. Основната част от протестиращите бяха парламентарната им група, бивши министри и хора, които имаха позиции във властта . Те като че ли отидоха по задължение, защото някой ги беше организирал и закарал там. Но такъв граждански протест ГЕРБ показаха че не са в състояние да направят. Това ме кара да мисля, че няма нарастване на подкрепата за ГЕРБ а само че ГЕРБ изглежда относително по-добре на фона на останалите партии.
Наблюдаваме сложни ходове и движения и на опозиция и на управляващи по отношение на войната в Украйна. Според вас трябва ли да сме лоялни членове на НАТО като съседите ни, както са Гърция и Румъния?
Войната в Украйна е добре да ни напомни, че в тази ситуация е много добре, че сме в НАТО. Страна с нашите размери и възможности може да разчита на своята сигурност само в партньорство с други. По това не бива да има спор. Въпросът е колко да сме лоялни към НАТО. Тази абсолютно неочаквана за мен война, казвам го честно, ожесточи политическото говорене у нас. Хората започнаха да говорят с все по-ожесточаващ се дискурс. Това напряга разговора и го прави почти невъзможен. Бях абсолютно удивен от цялото критично говорене, което се изсипа върху бившия министър на отбраната Стефан Янев. Този толкова сдържан човек, който показа толкова лидерски качества като министър-председател, изведнъж се оказа едва ли не съюзник на Путин, заради публикация. На мен тези неща ми се сториха прекалени. Спорът е да пращаме ли оръжия на Украйна или не. Ясно е, че в България имаме дълга история на отношенията с Русия и тя присъства в българската политика и история независимо дали го искаме или не. Но сега покрай войната ожесточаването на споровете доведе до това нито един по-сдържан дискурс да не бъде приет.
Да даваме ли изтребителите си на Украйна или не? Както се разбра България поддържа в летателна способност само 6 съветски изтребителя – ако става въпрос само за толкова няма значение дали ще ги дадем, но ако ги дадем ние няма да имаме нито един. Същото за ПВО системите, както се разбра, имаме 10 такива. Числата сами по себе си говорят. Тук не може да се напъваме да бъдем сред най-големите военни доставчици на Украйна. Разбира се, има какво друго да дадем – боеприпаси, бронежилетки или военни каски. Просто ми се струва, че не бива да ожесточаваме дискурса до там, че ако някой се опита умерено и сдържано да говори за войната веднага да бъде обвинен в пропутински настроения.
Когато сме в един военно-политически съюз като НАТО, това е същото като едно време Варшавския договор, съюзническите сили на твоя територия не могат да бъдат третирани като чужди войски. Да не говорим, че когато стана въпрос за поддържане на air-policing, защото ние наистина нямаме достатъчно капацитет, дойдоха първо италиански летци и самолети, сега чакаме нидерландски,. Те не само, че са в НАТО ,те са и в ЕС. Дори чисто формално тези военнослужещи трябва да бъдат третирани като българските граждани. Искам да кажа, че в България от формална гледна точка няма чужди военни бази . Има български полигони и военни бази, които понякога се използват съвместно от партньори и НАТО за учения, което означава кратковременно пребиваване на едни или други сили. Сега разбира се, покрай войната , НАТО засили военното си присъствие и ние ще приемем малко повече военни, но колко повече – говори се за 1000. Помислете си, на украинските фронтове воюват от едната страна 130 000 от другата 150 000. Тук става въпрос за 1000. За мен тези хора, ако се пръснат в България едва ли ще ги срещнете, толкова са малко. Да се каже военно присъствие – ами то го няма. Но в цялата тази истерия около войната вместо Русия да постигне по-малко присъствие на силите на НАТО в близост до границите й ефектът се оказа абсолютно противоположен. – сега са много повече.
Според вас управленската коалиция стабилна ли е и колко ще изкара това правителство? Известно е, че едно от малкото неща които ги обединява е да държат Борисов извън от управлението?
Макар ГЕРБ да обяви път към предсрочни избори, не вярвам да успеят да го постигнат. Коалицията е много разнородна и по пътя си ще срещне много подводни мини. Тя трябва да се справя с тази си разнородност и противоречията между отделните партии. Сигурен съм че няма да успеят да постигнат съгласие по всички кадрови въпроси, но ще направят всичко възможно да избегнат предсрочни избори. Нито една от съставките на тази коалиция няма интерес от това. Имаме две партии, от които едната едната – ПП все още не е партия, тя няма партийни структури. Колкото до партията на Слави Трифонов, тя е много млада и неорганизирана, че ще се опитат да избегнат всичко това. БСП я виждаме в изключително сериозен вътрешен конфликт. ДБ – да не забравяме, че това е коалиция която има вътрешни проблеми и всичкото това ще ги сдържа да отидат към предсрочни избори. От тука нататък, обаче, има едно изкушение. Някои си представят че в България реформаторските правителства са общо взето център вдясно. Наляво е статукво – БСП. Изкушението е – може ли да се намери формула център-вдясно, или с други думи да се извади БСП от коалицията. В ГЕРБ се прокрадват такива неща с идеята да се преформатира това правителство. Изведете БСП ще получите нашата подкрепа без да искаме министри. Междинна формула – правителство на малцинството, което да зависи от гласовете на ГЕРБ. Ако това изкушение се реализира, това ще е краят на това правителство. То няма да издържи. Не всичките му съставки биха приели подкрепа от ГЕРБ. Но ако решат да правят промяна в Конституцията, за да реализират по-голяма съдебна реформа, те се нуждаят от гласове. Тоест няма как да бъдат без ГЕРБ или ДПС. И от тук нататък начинът, по който това ще бъде договорено също крие своите рискове. Защото и ГЕРБ и ДПС биха поискали нещо. Колкото до „Възраждане“, това е една антисистемна партия, която обаче веднъж гласува системно, веднъж антисистемно и аз не вярвам никой да се опита сериозно да се споразумява с нея.
Още актуални интервюта – четете тук
