Китайска армия
Китайска армия /Снимка: eurasiantimes.com/

Преди няколко десетилетия бъдещето на Азия изглеждаше освободено от оръжия и евентуални конфликти. В последните години дестабилизацията, причинена основно от Китай, Русия и Северна Корея накараха много азиатски странни да помислят за сериозно увеличение на разходите за отбрана.

От самото начало доскорошните образи на новия азиатски век имаха натрапчиви нюанси на утопии. Бъдещето беше описвано единствено през просперитет, растеж, сътрудничество и съвместяване на различия.

Мнозина откровени апологети дори вместиха в него нотки на цивилизационна надменност и приписваха на западната култура неутолим и непреодолим нагон за насилие. Склонността към конфликт, сякаш овладяна в Изтока, осмислена и надскочена чрез историческа рефлексия, преодоляна и институционализирана във формули на културно съвместяване и толерантност, например т.н., „начин на АСЕАН“.

Възходът на Изтока беше странно лишен от всякакво измерение на несигурност, на множащи се линии на конфликти, на сблъсък на различни системи и политически ориентации. Той беше представян чрез криви на непрестанен растеж, преструктуриране на няколко вековен западен превес, геополитическо безвремие и спокойствие.

Подобни конструкции бяха видимо неточни и неадекватни още в зората на захаросаните образи отпреди две десетилетия. Днес граничат с комичното. Всъщност, последните няколко години носят обратната динамика и един от най-директните индикатори за това е изместването на фокуса на правителствата към сигурността, отбраната и пре/въоръжаването.

Множество събития и процеса подкопават идиличната представа за Азия, която доскоро се предлагаше обилно.

Как автокрациите поведоха въоръжаването

Най-същественият е нарастващата агресия на няколко автокрации и засилващата се координация между тях (Китай, Русия и Северна Корея). Те имат сходна цел в изграждането/възстановяването на доминация в своите периферии, а в случая с Китай и далеч отвъд тях, например по отношение на южно-китайско море.

Там, където техните интереси частично са в противовес, например в Централна Азия, засега постигат приемлив баланс. Протича и „промяна на фактите“ на терен, например чрез повече от десетилетното овладяване от страна на Пекин на различни рифове в южно-китайско море и изграждането на квази-военна инфраструктура.

В тази среда очаквано отпада презумпцията за относително ниско ниво на военен капацитет, което е видимо в най-различни държави – от източна и южна Азия до малките, тихо-океански острови.

Преходът към среда с по-ниска степен на стабилност, предвидимост и сдържане автоматично отключва нуждата от укрепване на различните системи и способности за сигурност. Точно това се случва в Широка Азия и палитрата е голяма като включва най-различни елементи – от нарастващо финансиране и военно преструктуриране до купуване на нови оръжия, а в някои случаи и преосмисляне на ядрената опция.

Съществуват и други причини, които имат потенциала да засилят милитаризацията. Например, отсъствието на колективни структури за отбрана, което вдига нивото на несигурност и допълнително налага отбранителни разходи. Вярно е, че няколко страни имат двустранни договори за защита със САЩ (Япония, Южна Корея, Филипините и други), но това не позволява типа широко разпределение на способности, каквото има в структури като НАТО.

Какво казват числата

Очаквано, настъпващата милитаризация е видима в самите данни за военни разходи. Според информация на Stockholm International Peace Research Institute (SIPRI), относителният дял на Азия в глобалните разходи за отбрана нараства непрекъснато и най-бързо спрямо останалите континенти за целия период от 1988 до 2023 година.

През изминалата година, най-много пари в Азия и Океания за военна разходи са дадени в източна ѝ част (411 от 595-те милиарда долара) при годишен растеж от 4.4% за Широка Азия и 6.2% за Източна Азия. Увеличението за континента е 46% спрямо 2014 година, а от 1989-та има непрекъсната тенденция на годишно нарастване на разходите.

Китай има доминиращ дял с 296 милиарда долара от общо 411-те и с годишен ръст от 6%. Всъщност той е поне 9-10%, ако се имат предвид калкулациите за извънбюджетни военни разходи на страната.

Осезаем скок е видим при Япония и Тайван, които през 2023 година са инвестирали с по 11% повече спрямо 2022-а. При Южна Корея увеличението е едва 1.1% и общата сума достига 47.9 милиарда долара. Но основната причина е стартирането на нова четиригодишна програма, която е с размер цели 253 милиарда долара, или по над 50 милиарда долара на година.

Нарастването при Индия е над 4%, но и там в момента се водят разговори за нови, далеч по-амбициозни инвестиционни програми.

Държави, политически по-близки до Китай, все още се въздържат от големи нови инвестиции в отбраната.

Индонезия поддържа ниво от около 1% от БВП през последните двадесетина години. Малайзия дори го редуцира от 1.5% от БВП през 2010 година до 1% през 2022-а. Но и те обсъждат растеж на разходите.

Нещо повече, дори такива държави стартират програми за осъвременяване и диверсификация. Южна Корея миналата година закупи 18 нови военни самолета от Korean Aerospace Industries, които са разработени съвместно с Lockheed Martin, а страната ще бъде превърната в регионален хъб за поддръжка като двустранното споразумение за индустриално сътрудничество създава условия за нови покупки от Сеул.

Индонезийската програма за придобиване на нови способности е фокусирана върху сътрудничество с Франция. Само през последните месеци бяха подписани договори за над 10 милиарда долара, а Джакарта разработва нови оръжия съвместно с Турция.

Преструктурирането и препозиционирането е особено видимо при Индия, която все повече намалява договорите си с Москва, за сметка на придобиване на западен военен арсенал от САЩ, Франция и други страни.

Как дестабилизацията на Азия създава нови конфигурации

Дестабилизацията на Азия обаче не просто променя динамиката на въоръжаване и сигурност, но и започва драматично да преформатира политическите и институционални конфигурации.

Дори бърз поглед дава представа за мащаба на случващото се. Създаването на пакта за сигурност AUKUS между САЩ, Австралия и Великобритания през 2021 година може да е фокусиран върху изграждането на ядрено задвижвани подводници, но непрестанно разширява своя периметър на дейност. Макар първоначално идеята за това партньорство да беше по-скоро ограничена до стари съюзници с висока степен на взаимно доверие, сега тя започва да се разширява.

Япония е на прага на присъединяване, макар и в т.н. „втори стълб“, който е по-скоро ориентиран към създаване на нови стратегически технологии. Интерес вече изявиха и Канада и Нова Зеландия.

„Квартетът“ между САЩ, Австралия, Япония и Индия също разширява своя обхват на дейности. Консолидират се тристранни формати между Япония, Южна Корея и САЩ, както и между Филипините, Япония и САЩ.

Успоредно с това, Китай се опитва да развие своята „глобална инициатива за сигурност“. Очертаната обща динамика генерира все повече стимули за увеличаване, укрепване и диверсификация на отбранителните ресурси, както и създаване на структури за гарантиране на сигурността.

Евентуално пресичане на „червените линии“ по отношение на Тайван или южно-китайско / западно-филипинско море от страна на Пекин обаче би тласнало Широка Азия към същинска и силно рискова милитаризация.

*Текстът е публикуван в „Свободна Европа„. 

Още актуални анализи – четете тук

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете коментар!
Моля въведете името си тук