България – най-костеливият орех за Сталин

Анализът е препечатан от „Дневник“ , със съгласието на медията; автор Даниела Горчева

Днес се навършват 71 години от убийството на Никола Петков, екзекутиран от комунистическата власт. В негова памет ще бъде отслужена панихида в църквата „Св. Седмочисленици“ в София.

Никола Петков: „Няма да съм жив, но България ще бъде свободна!“

През 1946 година, когато емисарите на Сталин са успели да наложат в Румъния и в другите окупирани от Червената армия източноевропейски страни изцяло марионетни им правителства, България продължава да им създава грижи.

„България се оказва най-костеливият орех – констатира британският историк Робърт Сървис, описващ съветизацията в източноевропейските страни, – дори и след като комунистите екзекутират политическите лидери от десния политически спектър. Започва преследване и на останалите недоволни от комунизма. За да повиши авторитета на комунистите, от московското си изгнание се завръща Георги Димитров. През ноември 1945 г. Отечественият фронт, предвождан от комунистите, спечелва 86% от гласовете, но западните съюзници категорично оспорват честността на тези избори, проведени с много измами и насилие.“

Това признание на британски и американски историци – че България се оказва най-костеливият орех за Сталин, ще изненада няколко поколения българи, на които години наред упорито е втълпявано, че имат „робска психика“ и че за разлика от унгарци, чехи и поляци не са се съпротивлявали срещу съветския режим и комунистическата власт…

Истината обаче е съвсем различна – България се съпротивлява!

Дори когато комунистите (подпрени на щиковете на окупационната армия на Сталин) разрушават всички стълбове на държавността на царство България и избиват политическия, стопанския и интелектуалния елит на българската нация, на тях тепърва им предстои да се изправят пред една нова и мощна съпротива.

Това е съпротивата на техните довчерашни съюзници – българските земеделци и социалдемократи, които не искат да приемат насилствената съветизация на страната и съпротивата на българските селяни, които отказват да бъдат превърнати в роби и се борят срещу отнемането на собствеността им върху земята, добитъка, селскостопанския инвентар и средствата за производство.

На 7 януари 1945 година, принуден от ген. Бирюзов, Г.М.Димитров подава оставката си. И от този момент, от началото на 1945 година до септември 1947 година надеждите на българите, че скоро ще дойде краят на комунистическия терор са свързани с Никола Петков, който поема лидерството на БЗНС. През 1945- 1946 година в цялата страна продължава масовото записване на членове на БЗНС и създаването на нови местни дружби.

Ето какво пише Волфганг Бретхолц, който се запознава с него през есента на 1944 година: „Никола Петков по онова време още хранеше илюзията, че от комунистите не може да се очаква никаква сериозна опасност. Няколкото дълги разговора с него положиха основата на дружбата ми с този изтъкнат български политик, който само няколко години по-късно свърши на бесилото като една от първите и най-трагични жертви на комунистическата тирания в България. В тези разговори той ме уверяваше, че неговата партия е на път да изгради наново БЗНС в цялата страна и да увлече след себе си широките маси на българското село. „Българският селянин, ми обясни той, е индивидуалист и по най-дълбоко убеждение демократ. В нашата страна няма голямо земевладение, земята е справедливо поделена сред онези, които наистина я обработват и които са свързани със своето малко парче земя. Те са го наследили от своите бащи и прадеди. Нашите селяни са най-добрата и най-сигурната гаранция срещу всеки опит на комунистите да обсебят властта“.

Никола Петков олицетворява трагедията на България в онова време.

Поради неприязънта си към монархията и левичарските си разбирания, той участва в отечественофронтовското правителство и подписва наредбите за създаването на „народен съд“ и на концлагерите. Когато разбира, че е вкарал съветското чудовище в родината си, вече е късно. Приема като изкупление участта си да бъде твърд в политическата борба срещу комунистите, която той е наясно – го води към смъртта.

На 23 декември 1945 г. Сталин дава указания на Георги Димитров, който вече е изпратен в България, макар и със съветска охрана, правителството на всяка цена да приеме в кабинета си двама представители на опозицията, защото САЩ отказват да признаят новосъздаденото българско правителство поради насилието и фалшификациите на последните избори.

За огромна изненада на Сталин, българските политици Никола Петков и Коста Лулчев обаче не се съгласяват и поставят своите условия – свободно функциониране на многопартийната система и контрол от страна на демократичните сили над репресивните органи на Юговото министерство.

Сталин е вбесен и нарежда на помощник-комисаря по външните работи Вишински незабавно да отпътува за България и да заплаши опозицията, че ще загуби всичко, ако не излъчи двама лоялни министри за участие. Коста Лулчев и Никола Петков обаче не отстъпват от позициите си за спазване на Ялтенските споразумения за свободни и честни избори.

Никола Петков vs Вишински

Пристигнал в София в началото на януари 1946 година, Вишински, изпраща съветски офицер до домовете на Никола Петков и Коста Лулчев и ги вика при себе си посреднощ – както е свикнал в Москва. Никола Петков отказва да се яви на срещата.

Отказът е придружен от репликата: „Никола Петков нощно време с политика не се занимава! Денят е достатъчно дълъг за тази цел.“

На другия ден Вишински се среща с Петков.

Из стенограмите:

„ВИШИНСКИ: Снощи аз настоях да се явите на среща с мен и Вие отказахте. Как се осмелихте да направите това? И кой сте Вие, та да се държите по подобен начин със специалния пратеник на генералисимус Сталин?“

НИКОЛА ПЕТКОВ: „Тъй като сте ме поканили на среща, без съмнение, Вие знаете кой съм аз. Тъй като думите ви целят да оставят впечатлението, че не знаете кой съм, ще Ви кажа. Аз представлявам най-силната политическа организация в България, БЗНС, организация на българските селяни, които са 85 % от населението на страната. Нашата организация е демократична и освен това е лоялен сътрудник на останалите организации, влизащи в съвета на политическата опозиция. Ние не се занимаваме с политика през нощта, а през деня. Нощта повече подхожда за конспирация, която ние не харесваме.“

ВИШИНСКИ: „Вие знаете ли кой съм аз?“

НИКОЛА ПЕТКОВ: „Разбира се. Вие сте зам.министър на външните работи на СССР.“

ВИШИНСКИ: „Вие трябва да се подчините на нашето решение, за да се включите в състава на правителството!“

НИКОЛА ПЕТКОВ: „Аз и моите приятели сме готови да влезем в правителството при положение на демократична основа.“

ВИШИНСКИ: „Вие нямате право да издигате каквито и да било условия! Вашата задача е да определите двама души, които ще имат готовност да влязат в правителството незабавно. Без каквито и да било предварителни условия. Това е нареждането на генералисимус Сталин. Давате ли си сметка какво означава това? Аз нямам време за губене.“

НИКОЛА ПЕТКОВ: „Господин Вишински, аз не съм свикнал да получавам разпореждане от който и да било чужд държавник. Аз се подчинявам единствено на разпорежданията на своя народ и на своята организация.

ВИШИНСКИ: „Аз съм виждал много такива като Вас. Точно упорити и арогантни. Вие не сте в състояние да се противопоставяте на Съветския съюз. Много сте дребен за подобно нещо. Сам ще видите.

/Вишински удря с юмрук по масата/. Ще приемете предложенията. Вие няма къде да ходите!

НИКОЛА ПЕТКОВ: „Ние се борим, господин Вишински, в името на защитата на нашите идеи и на правата на нашия народ. Това е наш дълг и нищо не може да ни застави да се отклоним от него.„

Светлина върху ядовете на Сталин с упоритата съпротива в България и категоричния отказ на българската опозиция да играе по свирката на Москва и да признае резултата от фалшифицираните избори през октомври на 1946 година, хвърля и Гочо Чакалов, офицер за свръзка към американската съюзническа контролна комисия:

„В България обаче работите на вървяха. Ето защо на 9 януари (1946 г. – б.м.) пристигна Вишински с гръм и трясък, за да оправи работите по начин, както той беше свикнал да действа. На 13 януари обаче трябваше да си замине след пълен провал. Никола Петков не се съгласи да изпълни съветския „приятелски“ съвет.
Случи се да зърна за момент Вишински малко след последната му среща с Никола Петков. Изплаши ме комбинацията на нечовешка енергия и гняв, които лъхаха от този човек. Според близки на Никола Петков, Вишински го предупредил, че с отказа си той се превръща в препятствие за отношенията между великите сили, и че такова препятствие нямало да бъде търпяно от Съветския съюз. Както знаем от най-близката ни история, „препятствието“ наистина беше премахнато.“

Гочо Чакалов споменава и за натиска, който Сталин оказва върху Румъния:

„След изпълнението на „приятелския съвет“ Румъния бе призната от Съединените щати и другите западни съюзници. Спрямо България обаче положението оставаше непроменено: тя единствена от източноевропейските държави остана непризната от Запада. В София Барнс продължаваше да настоява за нови избори под международен контрол. Обаче при здраво установената комунистическа власт и политическото безправие в страната, съчетано с пълната подкрепа на Съветския съюз, тази американска позиция бе осъдена на неуспех. Предстоеше мирна конференция в Париж, и България нямаше как да остане настрана. „

На 22 ноември 1946 година е съставено трето правителство на ОФ с министър-предсеател Георги Димитров. В правителството влизат 10 комунисти, 5 от БЗНС, 2 от Звено, 2 от БРСДП, 1 независим. Тъй като мирният договор все още не е подписан, Г. Димитров декларира на думи готовност за сътрудничество с опозицията.

Същевременно правителството закрива органа на Демократическата партия в. „Знаме“, защото „злепоставя СССР“ и „влошава отношенията с другите славянски държави“, а седмици по-късно са спрени и младежките опозиционни вестници „Младежко знаме“ и „Сеяч“. За един месец е спрян „Свободен народ“. Дружество „Стрела“ към Министерството на информацията и изкуствата, което е монополист в разпространението на вестниците в страната, прави всевъзможни пречки пред разпространението на опозиционните издания.

На 22 януари 1947 година започва процес срещу нелегалната военна организация „Неутрален офицер“. Целта е „конспирацията“ да бъде свързана с опозиционния БЗНС.

На 28 януари 1947г. в Народното събрание се разиграва следната сцена:

Георги Димитров: „Тук няма място за чужди агенти!“

Никола Петков: „Вие говорите за чужди агенти. Аз никога не съм бил гражданин на чужда държава, нито съм бил на нейна служба.“

Георги Димитров: „Аз бях гражданин на великия Съветски съюз. Това е чест и гордост.

Никола Петков: „Вие станахте български гражданин два дни преди изборите.“

Георги Димитров: „Аз ще те науча тебе!“

Никола Петков е можел да бъде спасен и изведен от България като Г. М. Димитров. Но той остава с пълното съзнание, че подписва смъртната си присъда. Остава, въпреки че е видял какво са направили комунистическите престъпници с едно невинно младо момиче – Мара Рачева* . Остава, за да е с народа си срещу съветската тирания.

Историята е известна нататък. Макар и не съвсем. Защото българският народ днес не знае, не му даваха да знае, че „лайпцигският герой“ тотално се демаскира и саморазобличава пред очите на целия следвоенен свят като дребнав и отмъстителен диктатор, който не проявява дори доблестта на германския съд по времето на Хитлер и Гьобелс.

Въпреки многобройните протестни телеграми и писма от цял свят, Никола Петков, който за разлика от героя от Лайпциг не трепва пред Сталин и емисарите му, трябва да бъде убит – и то по особено жесток начин. За да може Сталин, а и Димитров да отмъстят на този, който ги превъзхожда с доблест и смелост.

През 1947 година медиите в САЩ и Западна Европа – а чрез тях и милиони хора по света, следят със затаен дъх двубоя между сталиновата пионка Георги Димитров и лидера на обединената опозиция в България Никола Петков. И в този двубой, макар и завършил с бруталното убийство на Никола Петков, някогашният „герой от Лайпциг“ търпи унизително поражение. А с него и Сталин.

На 1 октомври 1947 година, разказва проф. Гунев в забележителната си книга за Никола Петков „Към брега на свободата“, един джип на американската легация рязко променя маршрута си от летището и се отправя вместо към легацията, към гробищата. В джипа седят сенаторът Карл Хач ( демократ от Ню Мексико) , конгресменът Уолтър Хад (републиканец от Минесота) и конгресменът Джон Дейвис Лодж (републиканец от Кънектикът). Те изваждат от багажника предварително подготвен зелен венец (цветът на БЗНС Никола Петков е зелен) и се отправят към пресния гроб на Никола Петков, където поставят венеца и свеждат почтително глави в кратка молитва.

Венецът е махнат незабавно от милицията, но американското консулство в Истанбул публикува следното заявление:

„Членове на делегацията на Американския конгрес, предприемаща обиколка из Европа, положиха днес венец пред гроба на Никола Петков в София в знак на признателност към един от най-великите демократи на нашето съвремие.“