Даниел Смилов
Даниел Смилов

В българската политика има една основна разделителна линия, която се налага през последното десетилетие. Това е разломът между „хитреци“ и „наивници“ в съдържателен и структурен политически смисъл.

„Наивниците“ са тези, които дефинират целите си открито и ги следват, доколкото могат. „Хитреците“ дефинират публично едни цели, но всъщност преследват други. Съотношението между „хитреци“ и „наивници“ сред парламентарно представените партии към момента е нещо като 2:1. Това придава много хитроват привкус на българската политика: изглежда, че хитреците доминират.

„Хитрец“ и „наивник“ тук не се употребяват във всекидневното им пейоративно значение. Като технически термини тези понятия отразяват отношението на политическите представители (най-вече на партиите, но и на президента) към основните приоритети на обществото. България има два водещи приоритета през последните десетилетия: първо, изравняване на страната с останалите европейски народи, което като цяло минава през по-задълбочена интеграция в ЕС и други наднационални структури; второ, елиминиране или поне ограничаване на корупцията по високите етажи на властта. И зад двата приоритета стоят солидни мнозинства от избиратели, които на моменти достигат две трети и повече. Войната в Украйна и позицията на президента Радев ерозира част от подкрепата за „европейския вектор“, но така или иначе около 70 процента от хората не биха поставили членството на страната в ЕС под въпрос.

Видове „наивници“ и видове „хитреци“

По отношение на двата вектора на обществените нагласи политическите играчи се разделят така:

„Наивници”: ПП и ДБ, които ясно и открито се заявяват в подкрепа на двете основни цели.

„Геополитически хитреци”: В тази група са президентът Радев, БСП и „Възраждане“. Номинално и в различна степен те уж подкрепят проевропейската ориентация на страната, но по повечето въпроси и особено по отношение на енергийната политика и войната в Украйна те де факто заемат проруски позиции. Така всъщност работят против по-задълбочената интеграция на България в евроатлантическите структури и подпомагат имперските амбиции на Русия за собствена зона на влияние и влизането на България в нея.

Тук не е важно с каква мотивация геополитическите хитреци водят тази политика: някои от тях поне може и да са убедени, че тя отговаря на българските интереси. От гледна точка на анализа важното е, че при тях има същностно разминаване между декларирани и реални цели, което е конститутивно за позициите им. „Възраждане“ са най-близо до открита дефиниция на своите истински геополитически цели, но дори те все още не са развяли открито путинисткото знаме, а го правят чрез подкрепа за путинистки политики (например законодателството за „чуждестранните агенти“). При президента Радев и БСП хитроватото разминаване между официални декларации и реални действия е много по-значимо и в този смисъл те са централният казус на „геополитическия хитрец“.

„Антикорупционните хитреци”: Тук са ГЕРБ, ДПС, ИТН – партии, които формално заявяват, че водят борба с корупцията по високите етажи, но всъщност реалната им цел е по-скоро запазването на статуквото (което по всеобщо мнение е доста корупционно). Най-одиозният пример е ИТН, които „изчегъртваха“ ГЕРБ и ДПС в няколко парламента, но всъщност подкрепяха тези две партии в повечето им политики и създадени схеми, като тази в строителството на пътищата например. Въпреки възможностите за съставяне на правителство, ИТН разтуриха два парламента, за да не се състои управляващо мнозинство без ГЕРБ-ДПС. В третия парламент за кратко участваха в такова мнозинство (правителството „Петков“), но изглежда само с идеята да го торпилират в удобен за ГЕРБ момент.

Основните „антикорупционни хитреци“ обаче са ГЕРБ и ДПС. Тяхната антикорупционна дейност дотук може да бъде сведена до максимата „как да променим нещата радикално, за да си остане всичко същото“. Смяната на Иван Гешев с дясната му ръка Борислав Сарафов е една скорошна илюстрация на проблема. И не става дума само за персоналния избор на магистрати, а за това, че по политическа команда от ГЕРБ-ДПС ВСС моментално извърши промени, които преди това за него бяха анатема. Това политическо влияние в съдебната система е еманация на „структурна корупция“.

На „хитреците“ им е по-лесно

В междупартийната надпревара „хитреците“ са в изначално по-добра позиция по следната причина: те могат да се коалират с всекиго, докато „наивниците“ могат да се коалират само помежду си, ако не искат да платят висока цена. Това е така, защото по дефиниция „хитреците“ имат скрити цели и за тях е присъщо да правят съдържателни компромиси. Те по същността си говорят едно, а имат предвид друго; защитават една позиция, а целят обратното на нея.

От тази гледна точка за избирателите им не е изненада, когато цяла кампания са говорили против дадена партия, а след изборите се коалират с нея, както направиха ГЕРБ с ПП-ДБ. Нещо повече, те дори когато са в коалиция с ПП-ДБ могат да се държат като опозиционери и критици на властта. За избирателите на ГЕРБ това е висш пилотаж, висша хитрина, чрез която запазваш властта и същевременно громиш „наивниците“.

„Наивниците“ пък трябва да се обясняват непрекъснато, ако направят компромис и се коалират с някого от „хитреците“ (поради липса на други възможности).  Когато друг избор няма (българската ситуация), „наивниците“ изглеждат обречени. Правителството „Петков“ се обясняваше за коалирането с „геополитическия хитрец“ БСП, а пък правителството „Денков“ е под непрестанни атаки защо е допуснало да се коалира с архи-хитреците от ГЕРБ и ДПС. По перверзно неписано правило подобни коалиции се тълкуват като успех на „хитреците“ и проблем за „наивниците“.

Второто предимство на хитреците в политическата надпревара се състои в това, че те могат да мимикрират като „наивници“ и да обвиняват истинските наивници, че всъщност са „хитреци“. „Геополитическите хитреци“ например никога няма да признаят, че тласкат България в руска орбита, а се представят като „истински европейци“, загрижени за „българския национален интерес“, с който стават и лягат. „Антикорупционните хитреци“ пък няма да твърдят, че не са корумпирани (на което малцина ще повярват), а че и другите са като тях.

Хитростта има място в политиката, но носи големи рискове

Международната политика също дава вдъхновяващи примери на родните „хитреци“.  Когато тези примери идват от утвърдени демокрации под формата на Доналд Тръмп или Борис Джонсън, родните „хитреци“ постигат политически климакс. Джонсън във Великобритания подкрепи Брекзит, защото се надяваше, че вотът няма да мине, а той ще използва натрупания капитал, за да стане лидер на консерваторите. След като референдумът за Брекзит мина, Джонсън по необходимост стана негов най-твърд защитник и успя в крайна сметка да се добере до премиерския пост.

Но всъщност неговото постижение беше засенчено от Доналд Тръмп в САЩ, който и до ден-днешен не е ясно дали и доколко подкрепя либералната демокрация, както и стратегическите ангажименти на САЩ по света (включително Украйна и НАТО). Като цяло, Тръмп е политик, който съзнателно печели от това, че хитрува с разминаването между заявените му цели и конкретните му действия. Разминаването между цели и действия му дава стратегическа свобода за маневри и му отваря врати към избиратели, които харесват или целите, или действията му.

Възходът на „хитреците“ в международната политика и доминацията им в българската е проблем за стандатния модел за демокрация, в който партиите рационализират политическия процес, като представят ясен и аргументиран избор на избирателите. „Хитреците“ не правят нито едно от двете – нито дават ясен избор, нито аргументите им са автентични. Но те разчитат на вградената във фолклора симпатия към Иванушка Глупака, Хитър Петър и Настрадин Ходжа, които с простовати, но ефектни хитрини успяват да надлъжат опонентите си.

Фолклорната обживяност на „хитреците“ се противопоставя на абстрактната извисеност на идеалите на „наивниците“ за рационализирана, делиберативна демокрация, в която откритостта и по-добрият аргумент би трябвало да спечелят.

В крайна сметка, хитростта има своето място в политиката. Фолклорът стъпва на многовековен опит и трябва да бъде уважаван. Проблемът на България не е в това, че в политиката има „хитреци“, а че те се оказват мнозинството. Дори във фолклора ролята на хитреца е просто коригираща – когато има някаква властова неправда, той се измъква от нея с повратливостта на ума си и липсата на предвидимо поведение. Държавата обаче не може да се управлява с уйдурми и индивидуални измъквания от закона , а доминацията на „хитреците“ в българската политика създава големи управленски рискове точно в тази посока.

Анализът на Даниел Смилов е побликуван от „ДОЙЧЕ ВЕЛЕ„.

Още актуални анализи – четете тук

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете коментар!
Моля въведете името си тук