Българският футбол е в сериозна криза в последните години и това е ясно на всички.
На ниво национален отбор и управление на БФС нещата сериозно са зациклили. Президентът на родната ни централа Борислав Михайлов на пръв поглед е много деен, строи бази, стадиони, но всъщност в последните десет години е напълно безполезен. Така, както бе и неговият предшественик Иван Славков – Батето.
Зетят на комунистическия диктатор Тодор Живков, взимаше решенията за българския футбол на по чаша уиски. Той бе избран за президент на футболната ни централа през 1995 година и се задържа на поста десет години. На практика Батето беше несменяем на поста, ако не се бе случил прословутият олимпийски скандал. Тогава Славков получава скандална световна известност, след като скрита камера го заснема през 2004 г. заедно със сърбина Горан Такач в софийския хотел „Радисън“ по време на преговори с фиктивни лобисти, представящи се за бизнесмени от измислената компания „Ню Лондон Венчърс“, за осигуряване гласове на членове на МОК за кандидатурата на Лондон за Олимпиадата през 2012 г.
Това откри възможност на златното ни поколение футболисти да поиска властта в родния футбол и на 21 октомври Борислав Михайлов е избран за президент на БФС и така вече четири мандата или 14 години.
Тези наши златни момчета, които през 1994 година ни изкарваха по улиците да празнуваме бяха големи футболисти и едва ли скоро ще имаме такова поколение в националния отбор. Като ръководители обаче нещата не стоят така.
В последните десетина години се строят модерни бази, тренировъчни терени, стадиони, но всички тези вложени пари (част, от които на българския данъкоплатец) на фона на представянето на националния отбор и състоянието на българския футбол като цяло, са отишли напразно.
Водещите ни отбори залагат предимно на чужденци, някои от тях класни, други тотален провал, а от това страда българския футбол, тъй като младите ни футболисти не получават шанс за изява, който да им отвори пътя към чужбина. Пустата чужбина, където могат да се изградят като футболисти, след което да носят успехи на националния отбор.
Защото, колкото и да е тежко, да си го признаем, след поколението на Димитър Бербатов, Стилиян Петров, Мартин Петров и тн., не се вижда следващо, което да може да ни радва по световните терени.
