На днешната дата се държат приветствени речи и се пеят дитирамби на благодарност към освободителя. Всичко това е напълно нормално и разбираемо, доколкото краят на Руско-турската война от 1877-1878 година наистина открехва вратата на надеждата за възраждане и еманципация на българщината. В очите на предците ни от онова време събитието представлява невиждано положително сътресение, дошло и като възмездие свише след разочарованието и ужаса от потушаването на Априлското въстание.
Това прави Трети март толкова магична дата в съзнанието на много българи и предпоставя пиетета към Освободителката Русия, на който в голяма степен се гради руската политика спрямо България чак до наши дни. С оглед на преломното значение на споменатата война в българската история, на пръв поглед не изглежда нелогично датата на мирния договор да бъде приветствана като голям български празник. Но дали трябва да бъде най-големият?
Какво всъщност е станало на Трети март?
Накратко – подписан е мирният Санстефански договор, който е предварителен и се е знаело, че окончателното следвоенно статукво ще бъде установено по-късно в съответствие със съображенията на Великите сили. Договорът предвижда една доста голяма, васална на Високата порта България и, в общи линии, това се използва некоректно от русофилите от всякакъв пол и възраст, за да се докаже горещото желание на Петербург да възстанови братска България в естествените й граници.
Всъщност такова нещо няма, както и няма идеализъм в самата Руско-турска война от 1877/78 година, която обслужва имперските интереси и има малко общо с любовта към угнетения братски народ, чийто несгоди са използвани само за оправдание за инвазия. Русия от векове иска Проливите и тъй като няма да й бъде разрешено да ги вземе под контрол на онзи етап, тя се надява да разширява влиянието си на Балканите като подготовка за бъдещ благоприятен случай. В дадения казус – и чрез позициите си в новородената България.
Санстефанският договор се оказва мъртвороден, тъй като е неизпълним. Това, което историците-русофили не крият, но избягват да споменават, е че той е предшестван от две споразумения с Австро-Унгария /Райхщадското споразумение и доразвиващата го Будапещенска конвенция/, които правят реализацията на Санстефанска България невъзможна.
Според текста на Райхщадското споразумение Австро-Унгария и Русия се съгласяват, че „ако се стигне до териториални промени или разпадане на Отоманската империя, създаването на голяма компактна славянска или друга държава е изключено“.
Именно тези документи, които са част от предвоенната дипломатическа подготовка на Петербург, стават основа за решенията на Берлинския конгрес, практически разпокъсал България. Ясно е, че Русия е била предварително съгласна с това и никога не е имала намерение да възроди българската държава в някакви що-годе приемливи исторически граници. Но това няма да го чуем от днешните русофили, които предпочитат да целуват ръце и не само ръце на особите, идващи вече от Москва, вместо от Петербург, да приемат благодарности и да прочетат по някое конско на президента ни, ако формата на благодарностите не е достатъчно сервилна.
Извън горните забележки все пак не трябва да остава съмнение, че Трети март е една значима и забележителна дата в историята ни, която трябва да бъде отбелязвана подобаващо. Промяната, която настъпва за България, въпреки всичко е огромна и признателност към Русия трябва да има, независимо от подбудите й. Нека обаче това бъде признателността на гордия и независим народ, а не телешкият възторг на роба, който си мисли, че си е намерил по-добър господар.
Трети март е официален празник от 1888 година
След 9 септември 1944 г. е обявен за шовинистичен и повече не се отбелязва тържествено. Изместен е от „много по-светлите“ дати 9 септември, 1 май и 7 ноември /датата на болшевишката революция в Русия/. С решение на на Политбюро на ЦК на БКП от 1978 г. по повод 100-годишнината на събитието, подписването на Санстефанския мирен договор започва всяка година да се отбелязва, но не като официален празник. С решение на Народното събрание през 1991 г. става официален празник и се превръща в национален.
Това решение е плод по-скоро на инерцията, тъй като не си спомням да е имало твърде разгорещени разисквания, а такива са необходими, защото голяма част от българското общество смята, че Съединението или Обявяването на независимост са наистина българските събития, между чиито дати стои изборът за най-достоен национален празник. Има и по-крайни разбирания, които виждат в благодарностите към Русия покрай Трети март унизително робско поведение и изобщо не признават значимостта на датата с оглед и на поведението на Русия спрямо България през годините след края на войната.
Трябва да признаем, че посочените гледни точки не са без основание. Във времето на социализма, когато отхранването на кучешка привързаност към СССР като цяло и към Русия в частност бе първостепенна задача както на българските силови служби, така и на българското образование, Освобождението от османско иго се включваше в мантрата, която повечето ученичета /от тогава/ сигурно си спомнят: „Русия е наша двойна освободителка – веднъж от турско и веднъж от фашистко робство“. Като оставим настрана откровената от историческа гледна точка глупост на така формулираното твърдение, което бе просто един от идеологическите „бисери“ на соца, с които бе задръстено ежедневието ни, чудно ли е, че много българи предпочитат на трети март да отидат за риба или за каквото там обичат да ходят, вместо да се включат във всенародната радост?
И все пак – това е светла дата. Но не е типично българска. В това, което се е случила на нея, ние нямаме участие. Факт.
Съвсем друго е положението със Съединението, което е един уникален чисто български акт през главата и против волята на почти цялата тумба Велики сили /начело с Русия, която си изтегли офицерите от българската армия в знак на несъгласие и практически покани Сърбия да накаже непокорните/. Горда дата е и тази на обявяването на независимост, когато българите официално и недвусмислено заявяват, че сами ще решават съдбините си, за добро или за зло. Това са актовете на чисто българска смелост, доблест и воля. Възражението, че ако го нямаше 3 март 1878, нямаше да ги има и 6 септември 1885 и 22 септември 1908 е основателно от гледна точка на причинно-следствената връзка, но трябва да се подчертае и че ако не беше станало това, което се случи на последните две дати, то онова, което стана на Трети март, нямаше да има стойност.
Всички български русофили днес се разсипват да бръщолевят за опасностите за националния суверенитет и идентичност, произтичащи от евроатлантическата перспектива на България. Но те благоговеят пред Армията-освободителка, която и в двата случая /нали е двойна освободителка, помните ли?/ се настани в България и оправда думите, които Захари Стоянов приписва на Левски:
„…а който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство…“
Добре е, че днес все още достатъчно много българи вярват повече на Захари Стоянов и на Левски /ако приемем, че първият е предал действителни слова на най-големия ни национален герой/, отколкото на наследниците на червените социалистически шамани. Тези българи се питат кога ще дойдат политици като Батенберг, Каравелов, Малинов и Фердинанд, които да имат достатъчно кураж и политическо време, за да обявят отново Независимостта на обединената България, така че нацията да излезе от сянката на руското Освобождение. Подчертавам – да излезе на светло, а не да забрави обективната заслуга на Русия за началото на възкресението на България.
Ако представим следосвобожденския път на страната ни като жизнен път на човек, то Освобождението е неговото зачатие, Съединението е неговото раждане, а Незвисимостта – неговото пълнолетие. Време е да се замислим кое от тези събития смятаме за най-важно.
Честит празник, българи!
Още новини от деня – четете тук
Ама не четат русоробите, не четат.