През няколко години работодателите подхващат един и същ рефрен за отпадане на минималната работна заплата (МРЗ). Това им помага в преговорите с правителството и синдикатите, и обикновено води до отлагане на увеличението на МРЗ.
Стратегията е искай повече, за да получиш това, което реално целиш.
Още в началото на мандата на новия кабинет и малко след като беше обявена средносрочната бюджетна прогноза (2018-2020-та), която залага ръст на МРЗ на два пъти до 560 лв.,от Асоциацията на индустриалния капитал поискаха отмяната й.
На практика, това означава държавата да не разполага с инструмент, с който да влияе върху пазара на труда. Иначе казано – да абдикира от функцията си на регулатор на отношенията между работници и работодатели. А те и без това са изтеглени в полза на работодателите, предвид факта, че България е най-бедната държава Евросъюза, в която 1 млн. или близо 1/3 от заетите получават минимална работна заплата.
На всеки е ясно, че с 500 лв. не може да се живее у нас, а още по-малко с 460, колкото е минималното месечно заплащане в момента. И работодателите го знаят, но те не гледат на въпроса от позицията – как да живеят хората с тези пари, а как да се плаща колкото се може по-малко, за да печели повече.
Въпросът е, че това е възможно, ама само на теория. На практика се получава друго.
В басните на Лафонтен кокошката спира да снася златни яйца, а в модерния вариант на нашия фолклор – магарето малко преди да се научи да не яде, си хваща пътя. В оригинала то умряло, но това отразява по-стара ситуация, в която магарето нямало избор, а и отдавна е ясно, че смъртта му няма да трогне никого.
Та, като се хвърлят подобни идеи в публичното пространство, за да се разлаят кучетата, хубаво е да не се забравя, че те са непопулярни, няма да уплашат никого (нито новия социален министър, нито синдикатите) и не на последно място – не отговарят на съвременните обществени отношения. Припомняме, че председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер наскоро поиска въвеждане на МРЗ във всички страни от еврозоната, а след това – и от ЕС. В момента, по данни на Евростат МРЗ има в 22 държави членки на общността, а минимално почасово заплаще – в останалите 6 (вкл. Великобритания). Като ще отменяме минималната работна заплата, а другите ще я въвеждат, как ще ни приемат в еврозоната? Или ще ходим в Евразийския съюз?
Подобни искания, както и воя на работодателите срещу мерките към фирми, които не плащат заплатите на работниците, показват дефицит на информация за световните политически и икономически процеси и липса на обществена отговорност. А как да искаме от обикновените хора да бъдат национално ангажирани, да останат да работят в страната, в която са родени, след като елитите демонстрират безотговорност?
България географски се намира в Европа, а от 10 години членува в геополитически в ЕС. От декември пък падат визите за Канада, т.е. пазарът на труда е отворен и всеки може да отиде да работи в чужбина.
От АИК недоумяват още защо около 1 млн. българи в трудоспособна възраст не искат да работят в страната. Според нас отговорът е защото не са додолни от условията. Тодор Дечев, директор по индустриалните политики на организацията, счита, че неработещите са основно домакините и мъже, чиито жени работят зад граница. Все хора с избор, бихме добавили ние. Какво да се прави, живеем в модерни времена: някои мъже издържат жените си, а други жени – съпрузите си. Очевидно, заетостта в този й вид, в който се предлага у нас е неизгодна за голяма част от хората.
От бизнес асоциацията се притесняват, че ако така вървят нещата, след 3 години, т.е. на ръба на средносрочната бюджетна прогноза (2020-та), БВП ще падне с 4%. Добре, но ако отпадне МРЗ, може и с повече да паднат и печалбите, и БВП. Защото няма да останат балами да работят за жълти стотинки. Все пак от доста време трудово-правните отношения са договорни, пазарни, доброволни, въпрос на търсене и предлагане, на взаимна изгода.
