Има една дата в новата българска история, която носи в себе си почти всичко, което би трябвало да означава националният празник на една държава. Дата, на която България не чака някой друг да реши съдбата ѝ. Не получава свободата си като резултат от война между две империи. Не благодари на чужда армия и не дължи историческия акт на волята на чужд монарх. На 22 септември 1908 г. България сама обявява пред света, че вече е независима държава. Именно затова 22 септември заслужава да бъде националният празник на България.
Независимостта е сред най-естествените символи, около които може да се обедини една политическа нация. Защото тя означава не просто свобода, а правото сам да определяш бъдещето си. Да сключваш договорите си, да водиш външната си политика и да носиш отговорността за собствените си решения.
За България този смисъл е особено важен.
Освобождението през 1878 г. възстановява българската държавност, но не създава напълно суверенна българска държава. Берлинският договор оставя Княжество България във васална зависимост от Османската империя. Дори след забележителния български акт на Съединението през 1885 г. страната продължава формално да има ограничен международноправен статут.
Това приключва на 22 септември 1908 г.
Тогава правителството на Александър Малинов и княз Фердинанд поемат политическия риск и обявяват България за независимо царство. В историческата църква „Св. Четиридесет мъченици“ във Велико Търново е прочетен Манифестът за независимостта. Това не само легитимира пред света възкръсването на българската държава, но е и символичният акт, чрез който българите окончателно скъсват с робското си минало.
И точно тук се намира огромната символна разлика между 3 март и 22 септември.
Националният празник не е длъжен да бъде единствено ден на благодарност. Той може трябва да бъде ден на национално самочувствие. Това е съществената разлика.
Независимостта не е акт на Русия. Не е акт на Османската империя. Не е решение на Великите сили. Решението е взето от българското правителство и българския държавен глава, а международното признание идва впоследствие.
В този смисъл 22 септември стои редом до другия голям самостоятелен успех на младата българска държава – Съединението от 6 септември 1885 г. И при двете събития българският политически елит показва нещо, което твърде рядко присъства в националния ни разказ: способността България да преследва своя интерес със собствена воля, собствен риск и собствена отговорност.
Съединението показва, че българите могат сами да поправят несправедливостите, наложени отвън. Независимостта довършва процеса.
Ако Възраждането събужда българската нация, ако борбата за църковна независимост я утвърждава, ако Априлското въстание поставя българския въпрос пред Европа, ако войната от 1877–1878 г. възстановява държавността, а Съединението събира две от разделените части на страната, то 22 септември поставя последната необходима точка: България вече е суверенна държава.
Затова обявяването на Независимостта е много повече от дипломатически акт. То е символичното окончателно скъсване с миналото на зависимостта.
За съжаление по време на комунистическия режим, всичко това е умишлено пренебрегвано и чак след идването на Демокрацията България постепенно започва да връща на Съединението и Независимостта подобаващото им място в националния календар и обществената памет.
Особено значение в този процес има президентът Петър Стоянов. По време на неговия мандат 6 септември – Денят на Съединението, и 22 септември – Денят на Независимостта, са утвърдени като официални празници на Република България. Така две от най-ярките събития, в които българската държава действа със собствена воля и защитава собствените си национални интереси, получават заслуженото си място в официалния празничен календар.
През следващите години 22 септември започна да се отбелязва все по-тържествено. И съвсем естествено започна да се поставя и въпросът дали именно Денят на Независимостта не е най-подходящата дата за национален празник на една свободна и суверенна държава.
Защото националният празник не е просто почивен ден и не би трябвало да бъде вечен заложник на геополитическите ни спорове. Той трябва да разказва на следващите поколения какво смятаме за най-важно в собствената си история. Какво искаме да кажем на децата си? Че България съществува благодарение на една или друга велика сила? Или че свободата има смисъл само когато един народ е способен да поеме съдбата си в собствените си ръце?
И ако трябва да има една дата, която да символизира съвременната българска държавност, трудно може да се намери по-естествена от 22 септември.
