Като общество имаме голям проблем с паметта. Дали се дължи на незрялост, народопсихология или нещо друго, но ние като че ли не сме в състояние да изградим конструктивна, поне частично консенсусна оценка за миналото, което да ни позволи да го съхраним в колективната си памет и така да вървим напред. Особено ако това означава преодоляване и осмисляне на грешките и травмите, които сме преживели като нация.
В крайна сметка може би точно психолозите трябва да анализират отказа ни от памет.
Какво предизвиква това предисловие? Монументите и паметниците, издигнати по времето на комунизма го предизвика. И по-конкретно – споровете за съдбата им. 25 години (вече 27, бел.ред.) по-късно горещите полемики сред крайно поляризаното ни общество все така са
спор между глухи,
както още през 92-а година ги нарича проф. Димитър Аврамов. Мнението, което той публикува във вестник „Век 21“, не спира да е актуално. Дълго, брилянтно четиво, заслужава прочитането от първата до последната дума, дори като чисто образователен разказ от човек, преживял режима и описващ как творците са смазани от непоклатимата авторитарност на „новата естетика“, как изкуството е плод на полунеграмотни цензори и на всичко, но не и творчески, творчески колективи. Как произведенията на социалистическия реализъм се мразят от обикновените хора…
„… защото виждат в тях въплътени (в нечовешки мащаби) своите десетилетни унижения. Унижения, еднакво лични и национални, защото тъкмо политическата власт, която създаде за собственото си възвеличаване тези произведения, превърна народа си в жалко стадо безправни, безлични и безгласни поданици.
Чрез тях, чрез тези импозантни монументи тя тържествено оповестяваше свобода за всички, заграбвайки я в действителност само за себе си; чрез тях обещаваше социална справедливост, а създаде позорно за една съвременна европейска държава кастово общество; чрез тях оплакваше своите жертви (в значителната си част конспиратори и терористи, обслужващи интересите на една злокобна червена империя), изтребвайки садистично хиляди невинни; чрез тези паметници и техните театрално-героични пози и жестове се опитваше да внушава оптимистично самочувствие на своите граждани, след като ги бе превърнала в обезверени, вечно преследвани, шпионирани, уплашени и духовно опустошени индивиди; чрез тях се кълнеше в любов към България, която заради собствените си интереси бе предоставила с престъпна циничност на чужда държава; чрез тях – уникален в историята на монументалното изкуство случай! – тя възвеличаваше поробителите на своя народ и увековечаваше робството в неговото съзнание…
И цялата тази “монументална” лъжа, цялото това колосално лицемерие и морално издевателство над народа ни ставаше, разбира се, за негова сметка – той трябваше да плаща милионите грешни левове, изцеждайки последните си сили, и не само да плаща, но и да понася всекидневно и ежечасно терора на тези партийни изваяния, осеяли страната му – винаги на централните, винаги на най-високите и най-красивите й места – огромни, нахални, агресивни.”
Лагерът на другите „глухи“ е от все същите хора и все така намира сцена.
Хора, „творили“ и успявали по време на режима, хора, припознаващи в паметниците партийната си история или носталгичния си спомен от благата и властта, с които са разполагали през онези години. Аргументи за творческата ценност, художествената стойност, правото на твореца, така нататък. И Нешка Робева, и тя е сред тях.
В лагера на глухите обаче има и трета страна.
Или поне така ми се иска да вярвам. Тази група обърква представители на останалите две до гротескно озлобление. Тя иска да запази соцсградите, монументите и паметниците и е обвинявана в комунизъм, платен путинизъм и какви ли не други грехове, въпреки че масово хората, които припознават себе си тук, са били между първи и осми клас в училище, когато промените са настъпили.
Заради непосилната за слуха на нормален човек врява, шум и истерия, тя остава най-нечута. Най-нечут по-точно остава мотивът й.
Да помним.
Михаил Неделчев в едно предаване за монумента „1300 години България“ каза: „той така и не успя да стане паметник“.
Не влизам в ролята на тълкувател на думите му, но грозното изчадие на Старчев, отхвърлено от гражданите на София и мразено от всички освен от вклинените в номенклатурно удобство кадри на СБХ, в действителност наистина не се превърна в паметник. Превърна се в знаете прякора му, pun intended. Защото не скулпторите правят от монументите паметници. Хората припознават в тях носители на памет и ги натоварват с това значение и роля.
Нима комунизмът не заслужава паметта ни?
И тук е огромният въпрос. Ако монументът „1300 години България“ така и не стана паметник за историята ни, не трябва ли да стане паметник за догмите на един нечовешки режим, паметник за налаганата партийна естетика и за разпада й – преносен и буквален? Дори защо не и паметник за народния имунитет, който въпреки всичко слага най-подигравателния прякор на най-грандиозния скулптурен напън в София?
Ако т.нар. паметник на Съветската армия никога няма да стане паметник поради историческото си несъответствие с истината, нима не е редно да стане (и тук отново цитирам проф. Димитър Аврамов) – „паметник на унижението на българския художник, на неговото обезличаване, на моралното му безсилие да се противопостави на лъжата и корупцията“?
Дали тогава рисунките по ПСА няма да престанат? (За неловко щастие на Светлана Шаренкова и екипа й от почистващи бригадирници, pun intended again).
И смятате ли, че ако не останат гадните, грозни, брутални произведения на режима, които да бъркат в очите и душите ни, ще го запомним с цялата му гадост, грозота и бруталност? Хората, които страстно искат бутането им (и аз бях сред тях за малко), в по-голямата си част помнят режима. Техните пра-внуци няма да го помнят. А вие сигурни ли сте какво ще пише в учебниците им? Помните ли какво пишеше във вашите преди 25 години?
Отново не говорим за каквото трябва.
Истината е в тълкуването и представянето на паметниците и монументите от онези 45 години. Това трябва да е разговорът. Не дали да ги бутаме.
Време е да започнем да говорим за същественото. Както е време на мястото на мавзолея вече да поставим една яка инфографика на поредицата от наши си, български грешки, чиито непогрешим символ бяха и той, мавзолеят, и разрушаването му.
