На 1 юли 2025 г. Старозагорската опера празнува своята стогодишнина. През почти 40 от тези години Димитър Димитров (1929 – 1999) е част от екипа, започвайки като цигулар, а после става диригент, главен диригент и директор на първата извънстолична опера у нас от 1979 г.
С уважението „маестро“ всички го наричат, а той е важна личност за напредъка на театъра и за поддържането на високи професионални стандарти.
„Работеше много задълбочено. В т.нар. Малка зала, която за нас беше свято пространство, проведохме репетиции с певците, там ансамблите бяха изработвани детайлно“, споделя в интервю за БТА Савина Кулова, която работи като пианист в Старозагорската опера от 1967 до 2006 г.
„Димитров обръщаше внимание на развитието на фразата, на диханията и дължината на короната. Събираше ни, корепетиторите, и ни обясняваше темпото. Пускаше записи на по-малко известни произведения. Беше много дисциплиниран, никога не закъсняваше“, допълва Кулова.
Тя помни как, когато прослушването ѝ за операта, Димитров ѝ е дал да свири на прима виста „Сватбата на Фигаро“ (Моцарт), а първите ѝ репетиции били с „Травиата“ на Верди.
„Винаги изглеждаше безупречно – изправен, подреден. Преди спектакъл преглеждаше партитурата. Преди време щимовете се написваха на ръка и имаше грешки. Той сам сравняваше с партитурата и коригираше. Димитров беше строг и взискателен. Не губеше време с излишни приказки“, разказва Савина Кулова.
Тя добавя, че диригентът особено обичал Пучини. Често слушал интерпретациите на Караян, а един от любимите му записи на „Бохеми“ от 1972 г. с Павароти и Мирела Френи бил еталон за него.
Спомени за Димитров пред БТА сподели и басът Александър Марулев, директор на Старозагорската опера от 1998 до 2003 г.
„Видях се с Димитров през 1979 г., когато бях нов в операта. Почти всички основни партии учих с него. Той беше перфекционист, строг и взискателен. Не търпеше посредственост“, отбеляза Марулев, който е в Старозагорската опера повече от 46 сезона.
Той помни, че Димитров бил главен диригент на операта над 30 години, определяйки този период като „цяла епоха“.
„Театърът беше под влиянието на неговата естетика и професионализъм. Всички проявяваха уважение и респект към него. Димитров беше много стриктен, държеше на мнението си, по природа такъв. Спомням си рождения му ден – 11 юли, точно защото моята дъщеря Лили е на 12 юли“, разказва Марулев, добавяйки, че живеят и много приятелски спомени с диригента.
През тези години много музиканти, певци и балетисти прекарвали времето си на къмпинг „Градина“ и неведнъж били на морето заедно.
Няколко месеца преди смъртта на Димитров, д-р Емилия Жунич, главен асистент в Института за изследване на изкуствата – БАН, се запознава с него. От 6 години отговаря и за архива на Старозагорската опера.
През 1998 г. тя работи за фирма, която печата програмите на операта, и дотогава била наясно с диригента „само в профил“.
„Получих материалите за концертно изпълнение на част от „Дон Жуан“ на Моцарт и установих, че липсва една ария. Позвъних и беше сложно да свържа с някой, комуто да моля за помощ, тъй като беше петък следобед. Концертът бе във вторник и нямаше време за забавяне. Помолих да ми дадат телефон на Димитров, за да го питам. Свързах се с него и му предложих да ида при него, за да уточним програмата“, разказва Емилия Жунич пред БТА.
„Вие не се тревожете, аз ще дойда утре при вас. Не ми се струва удобно да ви карам да идвате, особено след като грешката е наша“, казва Димитров и те се уговорят за 10 сутринта в офиса ѝ, близо до хотел „Верея“.
На следващия ден, точно в 9:59, той е на вратата с цветя и бисквити, за да се отблагодари за бързата реакция.
„Поправихме грешката и влязохме в разговори за опера, спектакли. Беше му интересно как се зароди моят интерес към операта. Не усетихме как стрелките на часовника станаха един-два следобед. Димитров всъщност тръгна за пазара и едва не закъсня заради нашия дълъг разговор“, спомня си Жунич.
Няколко дни по-късно, на 17 ноември 1998 г., концертното изпълнение на „Дон Жуан“ премина успешно, с участието на Мартин Илиев (Дон Жуан), Никола Кутин (Командора), Галя Ташева (Донна Ана), Александър Марулев (Лепорело), Васил Станишев (Мазето) и други. Димитър Димитров е поканен като гост-диригент, тъй като през 1994 г. се оттегля от активната си кариера и се завръща в операта само за определени спектакли.
През февруари 1999 г. той се съгласява да дирижира „Тоска“ (Пучини).
„От доста време имаше проблеми със сърцето. Последният път, когато репетирах с него, беше в дома му, две седмици преди да почине. Работехме върху арии с младата певица“, припомня пианистката Савина Кулова.
На 5 февруари 1999 г. тя имала насрочена репетиция в операта с друга певица и с Димитров.
„Стана 12 ч., а той не идва. За първи път закъснява и ми мина тревожна мисъл. Скоро след това виолистът Слави Тенев и баритонът Денчо Белев отидоха до дома му и видяха през прозореца, че е паднал“, спомня си Кулова.
По злощастно съвпадение в същи ден в болницата умира и дългогодишният художник и сценограф на Старозагорската опера Петър Русков (1920 – 1999).
„Димитров, Русков и режисьорът Георги Петров бяха трите опорни точки на операта в продължение на десетилетия. Дължим им редица блестящи постановки“, обобщава Савина Кулова.
Кратка биография на Димитър Димитров
Димитър Йорданов Димитров е роден на 11 юли 1929 г. в Кюстендил в семейство на музиканти. От деветгодишна възраст живее в Стара Загора при вуйчо си Георги Стоянов, дългогодишен концертмайстор в операта.
„Вече свирех на цигулка и усещах опиянението на музиката в полутъмната зала на театъра. Но до завършване на гимназията не бях решил. Бях добър в рисуването и дори мислех да кандидатствам архитектура. Но започнах с дирижирането в младежкия ансамбъл „Никола Вапцаров“, а по време на военната служба бях в Ансамбъла на трудова повинност. Работата с този оркестър и близостта до големи български композитори – Любомир Пипков, Димитър Петков, Тодор Попов, които присъстваха на репетиции на своите творби, ми вдъхнови да премина в Консерваторията“, споделя Димитър Димитров в интервю през 1994 г.
Завършва Българската държавна консерватория през 1958 г. в класа по хорово дирижиране при проф. Димитър Русков, а после специализира оркестрово дирижиране при Васил Стефанов. От 1947 до 1950 г. и от 1952 до 1953 г. е цигулар в оркестъра на Старозагорската опера. От 1958 до 1994 г. е диригент, главен диригент (1963), главен художествен ръководител (1965) и директор (1979) на Старозагорската опера.
Под негово ръководство театърът в града придобива нов вид, а на сцената му излизат множество известни артисти – Николай Гяуров, Райна Кабаиванска, Анна Томова-Синтова, Гена Димитрова, Никола Гюзелев, Веселина Кацарова, Стефка Минева, Христина Ангелакова и други.
През 1967 г. започва ежегодното провеждане на Декемврийски музикални дни, които след откриването на новата оперна сграда през 1971 г. прерастват във Фестивал на оперното и балетното изкуство.
Носител е на орден „Кирил и Методий“ първа и втора степен, първи награди от национални прегледи на оперното изкуство (1979 и 1985 г.), голямата награда на Стара Загора за цялостна музикална дейност (1988). През 1996 г. получава званието „Почетен гражданин на Стара Загора“.
Димитър Димитров умира на 5 февруари 1999 г.
„Димитър живя вярата на максимата: „Не сме се събрали, за да се обичаме, а да работим“. И въпреки, че грееше, когато усетеше искрена доброта от някого. Може би в такива моменти най-ясно изпъкваше неговата самота. Чувствах я като безнадеждна и непоменима, когато стоях до гроба му на панихидата,“ пише музикологът Розалия Бикс в книгата си „Оперният театър на Димитър Димитров“ (2001 г.).
/Отдел „Справочна“/БС/РШ/
Използвани източници: Енциклопедия България, София, 1981, т. 2, с. 321; Кой кой е в българската култура, Варна, 1998, стр. 157; в. „Работническо дело“, бр. 361, 26 юли 1984; в. „Континент“, бр. 31, 8.2.1999
