Сигурно всеки германец се чувства ядосан, когато слуша вербалните атаки на турския президент Реджеп Тайип Ердоган.
„Трябва да си знаеш мястото! С кой си мислиш, че разговаряш? Аз съм турският президент.Говори с външния ни министър!“
Така се обърна лидерът на Турция към немския външен министър Зигмар Габриел.
Десетки хиляди германци, родени пред 60-те и 70-те години на ХХ век веднага биха се сетили за строгите учители от онова време, респектиращи със строгостта си.
Те винаги са били сигурни, че могат да подчинят учениците, дори тези с лош нрав. Тяхната решителност и суров характер ги принуждаваше да правят така, че всички правила на тогавашното време да се спазват, независимо дали са добри или не. Като коне с капаци – без никакъв поглед към различното или опит за приспособяване към новото време.
Великият манипулатор
Авторитарното поведение на Реджеп Тайип Ердоган е преценено до последния детайл – например, когато се обръща към германския канцлер или към външния министър по име. Той използва демонстрации на лошо поведение, за да се представи като силен и по този начин „защитник“ или „баща“ на турците.
Мустафа Кемал Ататюрк направи същото, макар и демонстрирайки много по-добри нрави. Умишленото сходство с Ататюрк показва колко самият Ердоган е забит в капаните на историята. Но Ататюрк, моделът на рода на Ердоган и въображаемият му съперник, почина преди почти 80 години.
Позовавайки се на османското, тоест ислямско наследство на своята страна, Ердоган ясно иска да се отдели от напълно светския Ататюрк. Но упоритото му разчитане на идеологията отдавна се превръща в естетическа и политическа тривиалност, правейки разликите невалидни.
Това, което имат двамата държавници, обаче, е пълното им използване на културата на страха. Това произхожда от последните години на Османската империя, когато Западът я разглежда като „болния човек на Европа“.
Много турци по онова време развиват подтискащото чувство, че са заобиколени от врагове. Политическите грешки на Османската империя доведоха до болезнени териториални загуби, които дадоха на турците усещането, че съседите им са против тях. Тогава се роди турският национализъм.
Политическите елити на страната оттогава цинично експлоатират това колективно чувство. Ататюрк, основателят на турската република, прие националистическия тон, който Ердоган използва днес. Себевъзвишаването си той използва като средство за символично компенсиране на истинската загуба на власт.
Това може да е оправдано в ранните години на републиката, но от тогава са изминали сто години. Изградената тогава националистическа основа ще бъде използвана от Ердоган, за да му помогне да спечели кандидатурата си за президент през 2019 г.
Той не се притеснява да опияни част от турското население с митовете от миналото.
В Германия реториката на Ердоган може да изглежда абсурдно и безнадеждно остаряла, но в Турция тя затруднява културния и политическия растеж. Ето защо поведението Ердоган не е никак смешно.
