Не само бедни, но и крадливи. Неспособни да се управляват и да спазват закони. Така ли изглежда България отвън? Най-тежката задача пред едно бъдещо управление е да изчисти петното от лицето на страната.
Най-тежката задача пред едно бъдещо правителство е да изчисти петното от лицето на България. Не казвам, че ще е лесно да се разгради сегашният партиен феодализъм, нито да се преориентира икономиката към пост-ковидния свят. Но, струва ми се, все по-малко се замисляме как изглеждаме отвън – отдаваме се на патриотичен нарцисизъм, повтаряме колко важно е стратегическото ни място на Балканите, каква велика история имаме и колко неоценима за НАТО е военната ни мощ (да не стигаме до дупката в космоса над Рилските езера и магическото значение на хорото). Разбира се, важно е една страна да вярва в собствените си сили, но дали не се разминахме твърде много с реалността?
Грозните петна по лицето на България
Очаквах, че ударът на закона „Магнитски“ ще подейства отрезвяващо. Още повече, че той дойде не само след унищожителната критика на двама американски сенатори, установили „ендемична корупция“ в България, но и след резолюцията на Европарламента за липсата на върховенство на закона в страната ни. Според наблюдатели следва още по-тежкият закон „Рико“, по който могат да закъсат тези и други бизнесмени, а и банки.
Не знам какво по-страшно може да се случи на една слаба икономика, която е толкова зависима от инвестиции и външни пазари. Не само бедни, но и крадливи. Неспособни да се управляват и да спазват закони. Какво се очаква от нас? Бързо и радикално очистване, каквото извършиха в Румъния и каквото преди това сме виждали в Италия, Мексико и другаде. Ако имаше отношение към България, г-н Гешев щеше да си е подал оставката. А Висшият съдебен съвет щеше да е анализирал проблемите и да е излязъл със становище за преодоляване на кризата. Справедливост искаха и всички онези българи, които излязоха по площадите миналата година. Това, макар и късно, опитва да започне в краткия си мандат служебното правителство, но истински сериозните промени могат да дойдат едва след 11 юли.
Боя се обаче, че една много голяма част от нашето общество не разбира защо трябва да се направи това. Не сме ние най-корумпираните – я виж италианската мафия, я виж банките в Люксембург. И какво ще ми дадат на мен тия присъди – те ядат ли се, пият ли се? Айде де, западняците ще ни се месят – ние нямаме ли си суверенитет, институции, конституция. И прочие патриотични аргументи.
Вярно, излиза, че малко ни управляват отвън. Но никой не ни пречи да си дивеем по нашенски, инвеститорите да ни заобикалят отдалеч и гордо да се откажем от разплащането в долари. Дето се казва – утре ако ни спрат американците интернета, ще си комуникираме с пощенски гълъби. Само че ако искаме да сме част от големия свят, трябва не да слушаме домораслите суверенисти, а да се захванем със сериозно разчистване. Без присъди това няма да мине, както и да се нарича – реваншизъм, репресия, сталински процеси… Остава да се молим една реформирана съдебна система да действа максимално справедливо. Макар че няма какво да се лъжем – в правосъдието от хилядолетия има ритуален момент. Не всички виновни ще бъдат наказани, разобличените ще служат за назидание, но и за успокоение на външните ни партньори.
С какво се занимаваме наместо това? С шантажа над Северна Македония, представян на сънародниците ни като защита на българския интерес. Позицията ни е неразбираема за света, но не защото не я пропагандираме, а защото е глупава – обричаме региона и самите себе си насред него на хаос и упадък, та като седнем на чашка да се самооблащаваме колко сме велики, защото виж, има едни по-слаби от нас. Само си представете как изглежда отвън нашата позиция, по която сме съвършено изолирани: обвиняваме братята македонци, че не спазват човешки права. Ние, страната с толкова много присъди тъкмо по човешките права. Ние, които неотдавна преименувахме стотици хиляди български турци и ги принудихме да се изселят. Ние, хомофоби, а нерядко и расисти.
От всичките неща, в които обвиняваме съседите, някакъв резон има единствено в спора около историята, към която комшиите искат да се приобщят. Но погледнете го пак отвън – наместо да строят железници, да правят общи университети, да усвояват еврофондове, тия се хванали да се карат какъв бил етническият произход на един от героите им с трудно произносимо име. Ами те са си такива, загубени – нали знаеш, балканизация… Парадоксът е, че братоубийствената окопна война ни се представя като висш пилотаж в международната политика. А всъщност тя буди само досада, раздразнение, подигравки.
С такива геройства няма да се прочуем. Както не се прочухме с глупостите около Истанбулската конвенция, със сканадала „Батак“, с бетонирането на крайбрежието, с патриотичните атракции и бутафорни крепости. Едно ново управление трябва да намери посока, в която България да се покаже на глобалната сцена. Говорим за малка страна с брутен вътрешен продукт едва ли не колкото Глазгоу, последна в ЕС по всички показатели. Страна, която се гордее предимно със срамно ниската цена на работната си ръка. Страна без нито една известна марка, нито една индустрия, за която някой да е чувал. А основният ни недостатък, както знаем, е неспособността да изберем едно приоритетно направление и да подкрепим най-талантливите в него – останалите неминуемо ще се изпокарат и накрая нищо няма да излезе.
Да напомним на света, че ни има
Няма да е лошо новите политически лидери да започнат най-малкото мислене по този въпрос – къде можем да се пласираме, как да възникнем? Едни казват: дигитализация. Добре, но дали сме конкурентоспособни точно тук? Като гледам начина, по който се похарчиха едни пари за електронно правителство и рецепти, все си мисля, че нямаме шанс пред братята естонци и китайци. Ядрена централа, износ на електричество? Няма лошо, само че този руски реактор не е ли технология от миналия век? Или да тръгнем в посока на зелената сделка, с еко-енергия, природен начин на живот, уелнес центрове, био-зеленчуци. Само че това означава война на живот и смърт с едрите зърнопроизводители, химическите заводи, търговците на отпадъци. Надявам се новите управляващи да започнат поне мисленето по тези теми. Като стъпят на разбирането, че не може всичко едновременно – трябва специализация, концентрация на скромните ни сили.
Най-невидимото (но според мен най-важното) измерение от петното върху България е от порядъка на ценностите. От евроатлантическото пространство ли сме част или от руския мир? От една страна строим руски газопровод, от друга купуваме на честна дума американски самолети. Ще кажете: няма вечни приятели, има вечни интереси. Но тази приказка е подходяща за големи страни, които имат възможност да водят самостоятелна политика. Нашата липса на лоялност е просто нагаждачество и предизвиква само презрение: и на запад, и още по-ледено в Москва. Разгаряме хомофобски страсти, но не ни щат във Вишеградската група, защото когато ходим в Брюксел, гледаме и там да се харесаме. Забележете как отказахме солидарност, дори символична, във времето на бежанската криза – и как сега тичахме да се молим за ваксини.
От новите лидери очаквам не само да прекратят това измекярско поведение, но и да ангажират страната ни в морални каузи, които да я поставят върху картата на развития свят. Не можем само да се оплакваме и да крънкаме помощи – трябва и да даваме. Това е единственият начин да си набавим престижа, който ни липсва. Тук пак трябва да се правят избори, защото не може да участваме във всичко – здраве, доброволчество, култура, права… Но ще е много добре нашата страна да си намери една голяма кауза, която ѝ е есетествено близка и в която щедро да инвестира – белким да напомни на света, че съществува. Защото, пак да кажа, положението е критично – не само за г-н Пеевски.
