В очакване на големия втори септември, когато гражданите сме решени да дадем решителна битка на управляващите, продължава да ме гризе един въпрос: защо точно сега избухна цялото това недоволство, пише Ивайло Дичев за Дойче веле.
Вярно, че главният прокурор прекали с разгласяването на следствени материали, арести, брутални изказвания и разбира се – с атаката срещу президента, символ на държавността. Но пък кога пък е било високо доверието в прокуратурата? Що се отнася до простотията на управляващите, тя не е новина – свикнали сме да се срамуваме от тези, които сме излъчили, а изтеклите записи само дават форма на Байганьовския ни национален комплекс. За кражби, подкупи, незаконни строежи си говорим от години; правителствените медии пускат някакви контра-обвинения и всичко потъва в блатото на „всинца са маскари“. А що се отнася до интернет комуникацията, и тя вече не е новост, отдавна се възмущаваме от разобличаващи клипове, препращаме бунтовни подкасти.
Различното е пандемията, това казват всички. Но как точно влияе тя на политическия процес?
Финтът на Борисов
На пръв поглед гражданите се бунтуват и срещу карантинните мерки, които държавата им налага – в места като Америка не-носенето на маски е политическо изказване за принадлежност към алтернативната десница, носенето им – към либералните демократи. У нас като че ли протестите не са се определили по отношение на вируса. Като ловък популист г-н Борисов финтира динайърите и от сериозна карантина изненадващо премина към пълно вдигане на забраните. С което раздели ковид-опозицията на такива, обидени от първоначалните мерки, и такива, уплашени от тяхното внезапно вдигане.
Това, което пандемията със сигурност засили, е ролята на държавата. Не само здравни мерки се налагат силово. Отново се появиха граници, дори в Европа. Размишляват как да върнат стратегически производства, заминали към Азия. Правителствата почнаха да разпределят многомилиардни помощи; протекционизъм и държавната намеса в икономиката вече не са мръсни думи. Управляващите се мъчат да убедят гражданите, че положението е драматично и затова трябва да им се дадат изключителни правомощия. Но в страни с ниско доверие във властта като нашата това – след едно първоначално стъписване – ражда точно обратната реакция: мобилизация срещу онези, които се предполага, че ще злоупотребят с извънредните си правомощия. Т.е. ако смятаме, че крадат, сега се опасяваме, че се канят да крадат още повече. В подобна ситуация само управления с висока степен на легитимност (например в Берлин) си позволяват да забраняват протести – в София това изглежда немислимо именно защото внезапно порасналата роля на държавата плаши. Нали говорим за съсредоточие на цялата политическа, икономическа, медийна и прокурорска власт в един център – остава и една карантина да ни наложи легендарният Кой.
Усещане за обща съдба
Има и една по-дълбока причина за изблика на гражданска енергия. Природното нещастие донесе усещането за обща съдба. И това – независимо дали вярваме, че има или няма вирус.
Пандемията върна принадлежността ни към държавата, къде заради карантината, къде заради икономическата криза, накара ни да мислим, дали ще пазим околните или обратно – ще се бунтуваме срещу медицинските власти. Ако щете тя върна в България огромно количество студенти и мигранти, защото, според един древен архетип, човек боледува и, не дай боже, умира в родината си.
Какво да правим така озовали се заедно? Този въпрос досега все по-рядко си задавахме, защото недоволните гласуваха с краката си и гражданският гняв не стигаше точката на взривяване. Уловени в тази нова зависимост един от друг ние се заехме да променим системата. Не знам какъв ще е финалът, но със сигурност това усещане за обща съдба вече има важен ефект върху гражданите – ще ни е нужен този рефлекс и в бъдеще, например когато приближи екологичната катастрофа.
Ценностен сблъсък
Не мога да виня и гражданите, които с телата си се хвърлиха да защитават властта– не тези, които карат като говеда в униформени сини костюмчета, а искрено вярващите в ориенталската ни стабилност. Преживяваме сериозен ценностен сблъсък, който може да преучреди не само институциите, но и позавехналата ни нация; в него трябва да участваме всички. Защото в интерпретирания от Кенеди пасаж на Данте „най-горещото място в ада е отредено за онези, които в момент на морална криза запазват неутралитет“.
Текстът е на „Дойче веле“.
