Коментарът е препубликуван от „Дойче веле“. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
Нощни шкафчета, компрометиращи записи, протести, а за капак – втора вълна на пандемията. Но българските управляващи намериха решение: тръгнаха да бранят историята ни от похищение. И даже вече разкриха крадеца.
През 90-те години на миналия век беше популярна теорията, че национализмът е последното убежище на комунизма. Тази теория беше валидна за бивша Югославия и особено за лидери като Слободан Милошевич – комунисти, преизмислили себе си като радикални националисти след залеза на комунистическата доктрина. Днес България разширява приложението на тази теория – и доказва, че национализмът може да стане убежище за всеки дискредитиран политик, независимо дали дискредитацията се е случила по идеологически или по чисто корупционни причини.
Технологията на кризисната “патриотизация” не е измислена от българите. И няма нужда да се връщаме десетилетия назад. Владимир Путин анексира Крим и започна война в Украйна, след като популярността му се срути покрай протестите в Москва през 2012 година. Ердоган пък организира “патриотичен” контра-пуч срещу гюленисти и цялата опозиция в момент, когато доверието в него беше подронено от масови протести на младежите в Истанбул и поредица от куриозни скандали, в които излезе информация за много пари, натъпкани в кутии за обувки.
Кризисната „патриотизация“ на Борисов
Нашият случай е подобен, но в по-малък мащаб и (засега) с по-малко драматични последици във вътрешен и външен план. Вместо кутии за обувки, при нас имаше едно натъпкано с пари и злато нощно шкафче, компрометиращи записи, изчезнали стотици милиони и други скандали, които изведоха хиляди протестиращи на улицата и накараха 60% от населението да подкрепя исканията за оставки на премиера Борисов и главния прокурор. Върху тази корупционна криза се стовари и втората вълна на пандемията. За разлика от първата вълна, в която България взе ранни и достатъчни мерки, през есента и броят на потвърдените случаи, и смъртността от вируса са много високи и нарастват от ден на ден.
В подобна дълбока кризисна ситуация управляващите изнамериха решение, за да си създадат някакво усещане за обществена подкрепа. Те може и да не са изрядни от корупционна гледна точка (меко казано), може и да не се справят задоволително с коронавируса, но за сметка на това бранят българската история от похищение. За разлика от много битови инциденти в страната, крадецът на българска история е вече разкрит – това е съседната Северна Македония, която не само ни ограбва, но на всичко отгоре го прави без любов.
Фактът, че над 80% от българите са склонни да подкрепят тази версия на събитията, е реална демонстрация за политически романтизъм. Всеки иска да бъде харесван и да бъде обичан – това е нормално и е една от най-благородните характеристики на човечеството. Но не всеки е застъпник на силовия подход в сдобиването с обич – “или ще ме обичаш, или ще ти счупя главата”. Уви, в настоящия момент изглежда сме на път да приложим тази стратегия, която е донесла успех само на малцина. И на никого – любов и уважение.
При бърза проверка в Гугъл на тема “кражба на история” така и не излиза казус, при който един народ да е откраднал историята на друг. Има все пак една книга на Джак Гуди (The Theft of History), в която се твърди, че европейците са създали европоцентрична история на света, открадвайки постижения на други народи. Излизат също така и инциденти с артефакти – като кражбата на „История славянобългарска“ от Атон и попадането й в Националния исторически музей при покойния вече Божидар Димитров. Но дори и това не е кражба, защото в крайна сметка безценната книга беше върната след време. (Поне такава е официалната правителствена интерпретация на казуса).
Имало е случаи, в които държави систематично са искали да изличат паметта за други държави – както римляните са направили с Картаген. Но дори при такъв реален геноцид, паметта и историята на храбрите картагенци някак са се запазили и днес почти всички са чували повече за Ханибал, отколкото за Сципион Африкански. Никога обаче не е късно за исторически прецедент – сега ние може да се окажем първите с успешно открадната история от по-малка съседна държава.
След “патриотизацията” на Борисов всички може да се успокоят. Но няма как да се случи, защото имаме зорки политически пазачи на нашата история. Които дори ще реституират вече откраднатото от северномакедонците.
Българският принос към теориите на Макс Вебер
Две са политическите следствия от “патриотизацията” на ГЕРБ. Първо, на следващите избори те ще се опитат да поставят тази тема в центъра на кампанията си. Което е разбираемо, защото по другите фронтове няма с какво толкова да се похвалят в настоящия момент. Второ, те ще се явят в явна или неявна коалиция с “Патриотите”, може би само ВМРО. Сближаването на тези формации започна още през 2015 година, когато стана ясно, че двете са склонни да си затварят очите за корупционните си афери. А и пиротехническите умения на ВМРО може да са полезни в кампанията – пиратки и фойерверки от всякакъв характер никому не са излишни.
Идеологическата хомогенизация на ГЕРБ и “Патриотите” е напреднала, като в този процес печеливш е малкият партньор. Днес вече не е ясно какво му е “европейското” в името на ГЕРБ. За първите 30 години на прехода една от основните характеристики на проевропейските партии беше отказ от инструментализацията на национализма и хомофобията в политиката. Днес ГЕРБ вече са прегърнали и двата инструмента за раздухване на политически страсти. Нещо повече дори: ГЕРБ се отказаха от собствения си приоритет, изведен по време на европредседателството. А именно: ускоряване на интеграцията на целите Балкани в ЕС. (Да не забравяме, че и Албания “изгоря” заедно с Македония). От тази гледна точка наименованието “Граждани за европейско развитие на България” е вече фалшификация на реалността. Но по този въпрос още не е образувана комисия от историци.
Проблемът обаче не е само в Борисов и присъдружните му “Патриоти”. Винаги ще се намерят политически опортюнисти, които да се качат на вълната на политическия романтизъм на една цяла нация. Макс Вебер е делял политиците на такива, които следват етиката на убеждението, и такива, които следват етиката на отговорността. Протестантски настроеният мислител изглежда не си е представял и трети тип – политици, които могат да менят всякак убежденията си, само и само да се харесат на хората, без да ги е грижа за последиците и отговорността за това, което се случва. Тази трета категория може да се окаже нашата добавка към теорията на класика.
