Тази седмица дойде обърканият край на една хаотична история. Джулиан Асанж беше освободен от затвора „Белмарш“, за да се качи на полет до тихоокеанския американски остров Сайпан. Там, съгласно специална сделка с властите на САЩ, той се призна за виновен пред съда за незаконно осигуряване и публикуване на секретни документи, в замяна на присъда от пет години затвор, която вече е излежал в британски затвори. И така, за първи път от 12 години, Асандж се оказа свободен човек.
Да се признае за виновен в шпионаж беше необходимост за Асанж, за да получи личната си свобода. Но това повдига по-широки въпроси относно журналистическата свобода. Асанж е обвинен в шпионаж не защото е шпионирал за чуждо правителство, а защото е направил това, което много журналисти правят – публикувал е секретни материали, които правителството на САЩ не е искало обществеността да види.
Обвиненията, пред които е изправен Асанж, „зависят почти изцяло от поведението, което разследващите журналисти практикуват всеки ден“, отбелязва Джамил Джафер от Колумбийския университет, експерт по свободата на словото. Ето защо „обвинителният акт трябва да се разбира като фронтална атака срещу свободата на печата“.
Сагата с Асанж продължава толкова дълго, че е лесно да се забрави как е започнала.
През 2006 г. Асанж и група негови колеги активисти създадоха WikiLeaks като глобален издател на политически чувствителни изтекли документи. Ранните разкрития включват разобличаване на корупцията в Кения и арабския свят и китайските репресии срещу гражданските вълнения в Тибет.
След това, през април 2010 г., WikiLeaks публикува видеозапис, озаглавен „Съпътстващо убийство“. На него се вижда американски хеликоптер Apache, който покосява най-малко 11 цивилни, включително журналистите от Ройтерс Намир Нур-Елдийн и Саид Чмаг, три години по-рано на улица в Багдад.
Заснето от борда на хеликоптера, видеото показва група мъже, включително двамата журналисти, които пресичат улица. Предполагайки, че са бунтовници, хеликоптерът открива огън. Осем са убити, Чмаг е ранен. Минути по-късно минава микробус, несвързан с инцидента. Виждайки ранения Чмаг, шофьорът спира, за да го закара в болница. Хеликоптерът отново открива огън, убивайки Чмаг и трима спасители. Две деца, също в микробуса, са тежко ранени. „Е, те са виновни, че доведоха децата в битка“, небрежно отговаря член на екипажа на хеликоптера.
Тогава пристига американски наземен патрул. „В този момент наистина осъзнах, че това, което правим, е грешно“, заявява по-късно пред репортери един от войниците, Итън МакКорд. Заедно с Джош Стибър, друг войник от същата група, МакКорд пише „Отворено писмо за помирение и отговорност към иракския народ“, в което признава, че „действията, изобразени в това видео, са ежедневни събития от тази война: това е природата на водените от САЩ войни в региона”.
Видеото предизвика възмущение в целия свят и превръща Асанж в белязан човек. „Съпътстващо убийство“ беше най-шокиращият от поредицата секретни документи и доклади, които WikiLeaks публикува като „Иракски военни дневници“ и „Афганистански военни дневници“. Те предоставят доказателства за изтезания на затворници, оказване на натиск върху чужди държави да не разследват случаи, в които техни граждани са били измъчвани от американските сили, масова смърт на иракски цивилни, която е останала официално нерегистрирана, и тайни оръжейни сделки за подхранване на конфликти. И все пак, за мнозина, истинското престъпление не беше изтезанието, убийствата или опитите за прикриване на действията на САЩ, а актът на изваждането им наяве. Видни личности, включително кандидатът за президент на Републиканската партия Майк Хъкаби, дори призоваха за убийството на Асандж. Съобщава се, че Майк Помпео, като директор на ЦРУ, е проучвал през 2017 г. възможностите да направи точно това.
Голяма част от материалите на WikiLeaks бяха предоставени от Челси Манинг, анализатор на американското разузнаване, която през 2013 г. беше осъдена за шпионаж и получи 35-годишна присъда, по-късно намалена от Барак Обама на 7 години. Безмилостна в преследването на подателите на сигнали, администрацията на Обама се въздържа от предприемане на действия срещу Асанж, защото подобно преследване за публикуване на информация, би могло да се прилага за останалите журналисти.
Последвалото правителство на Тръмп нямаше подобни скрупули. През 2019 г. американските прокурори повдигнаха на Асанж 17 обвинения в шпионаж, и заговор за хакерство. Асандж започна петгодишна борба срещу екстрадицията си, която приключи тази седмица със споразумението за признаване на вина.
Объркаността на историята произтича и от действията на самия Асанж. Критици, включително от WikiLeaks и от медийните партньори на организацията го обвиняват, че не е взел достатъчно сериозно необходимостта да защити от вреда онези, които биха могли да бъдат разкрити в изтеклите документи, и че не е обърнал достатъчно внимание на скриването на имената и подробностите на онези , които биха могли да бъдат изправени пред преследване или смърт (като преводачи от Афганистан например).
Едно друго, също толкова важно обвинение
И ако обвинението в шпионаж, по което той е бил принуден да се признае за виновен, изобщо не е трябвало да бъде повдигнато, има друго обвинение, за което Асанж е трябвало да бъде изправен пред надлежен процес, но успява да избегне.
Когато Асандж за първи търси убежище в посолството на Еквадор в Лондон през 2012 г., причината беше, че се опитва да избегне екстрадиция не в Америка, а в Швеция, и да се изправи пред обвинения не в шпионаж, а в изнасилване и сексуално посегателство, повдигнати от две жени. Асанж и поддръжниците му твърдяха, че това е „нагласена“, кампания от мръсни трикове, организирана от Вашингтон, за да улесни екстрадирането му в САЩ.
Но каквато и да е истината, твърденията могат да бъдат проверени само в съда. Твърдение за изнасилване заслужава не по-малко внимание, а отказът на Асанж да се изправи пред съда противоречи на твърденията му за важността на отчетността и необходимостта „да се действа етично“.
И все пак, въпреки цялата бъркотия на тази история, нейното основно значение остава непроменено: преследването на Асанж от страна на САЩ е нападение срещу способността на журналистите по цял свят да разобличават това, което управляващите не желаят да бъдат разкривано и да ги държат отговорни за действията им. Във време, когато от Русия до Газа, от Индия до Етиопия, да си журналист е особено опасно занимание, защитата на свободата на словото и пресата рядко е била толкова жизненоважна задача.
*Текстът е публикуван в „Гардиън“. Преводът е на ДЕБАТИ.БГ.
Още актуални анализи – четете тук
