Любомир Кючуков е роден на 14 юни 1955 г. в София. Завършва Московският държавен Институт за международни отношения, а по-късно специализира в Университета „Джорджтаун” във Вашингтон. Дипломат от кариерата. Бил е заместник-министър на външните работи и посланик на България в Лондон. Понастоящем е директор на Института за икономика и международни отношения.
Кое ще бъде от по-голяма полза за България в дългосрочен план- да каже „да“ за старта на преговори със Северна Македония или да не даде съгласие?
Боя се, че негативите от факта, че България спря започването на преговорите, вече са изконсумирани. Става въпрос за негативи в няколко посоки. Първо от гледна точка на националните интереси. България действаше срещу собствените си интереси, защото това спиране бе подарък за македонизма, чиято основна цел е да разделя, да издига бариери, да доказва, че между хората от двете страни на границата няма нищо общо. Ние постигнахме нещо повече с това си действие – гражданите на нашата съседка вече не искат да имат нищо общо с нас т.е рязко се засилиха антибългарските настроения там. Аз мисля, че в Скопие вече спокойно могат да поставят основите на паметника на победилия македонизъм и на него да има надпис „с вечна признателност на българските политици“. Второто поле – това е в международен план. България определено се изолира и в рамките на Европейския съюз, и в региона. Нашата позиция не се разбира, което, освен всичко друго, означава, че не сме си свършили работата в ЕС. Това, което постигнахме в региона с приоритета на българското председателство на Съвета на Европейския съюз т.е приобщаването на Западните Балкани към ЕС беше на практика проиграно като авторитет. Дори виждаме, че това създаде негативни нагласи не само в Република Северна Македония, но също така и в Албания, която по силата на това, че и двете страни вървят в пакет също няма да получи начало на преговорите, а и в другите съседни страни. И третото е преди всичко с вътрешнополитическа насоченост и тук сме свидетели как се засили националистическото говорене в страната, темата се превърна в писта за надпревара по патриотизъм и всички опити оттук нататък да се търси решение на въпроса като че ли не срещат подкрепа.
Следващата седмица България има втора възможност да каже „да” на Северна Македония. Ще го направи ли? Дали Борисов все пак ще се „огъне” след сериозния отзвук в Европа?
Първо трябва да се има предвид, че рано или късно този въпрос ще се реши чрез двустранна договореност, няма друг начин т.е инструментът за неговото решаване е диалогът. Сега условията за диалог значително влошени и резултатът от този диалог ми се струва, че ще бъде значително по-негативен ако това се беше постигнало в една доброжелателна обстановка от двете страни. Освен това международната ситуация става много по-неблагоприятна за България сега. Идеята, че в крайна сметка изведнъж ще се появят двама обединители от двете страни на границата, които да донесат решението и които да спечелят и вътрешнополитическите позитиви от всичко това според мен е илюзорна.
Според Вас следващата седмица няма да има развитие?
Трудно е да се каже, че това може да стане другата седмица. Колкото по-рано се постигне договореност толкова по-добре според мен, въпреки че засега няма сигнали за постигането на подобно съгласие. Още нещо, което е важно. Боя се, че времевият фактор противно на общите нагласи в България, които смятат, че чрез натиск в крайна сметка Скопие ще бъде принудено да приеме българските условия аз смятам, че времевият фактор по-скоро работи във вреда за България, колкото повече се отлага едно такова решение, толкова по-трудно ще бъде постигнато и с толкова по-сериозен компромис от българска страна ще бъде направено това. България много успешно успя да извади РС Македония от натиска за постигане на критериите (включително спазване на двустранния Договор за добросъседство), под който тя щеше да се намира в целия процес на преговорите за членство по всяка една от преговорните глави и да привлече целия международен натиск върху себе си. За да няма някакви неточни интерпретации искам ясно да кажа, че съм съгласен с почти всичко, което българските историци казват за историята и с много малко от това, което българските политици, правят в политиката в момента по тази тема.
Премиерът Бойко Борисов каза, че една от причините България да не даде старт за преговори на Северна Македония е споменаването на македонско малцинство в резолюцията на Европейския парламент за България. Има ли някъде официален документ, в който Скопие да настоява у нас да се признае съществуването на македонско малцинство?
Тука първо има една неточност, защото в самата резолюция на Европейския парламент отсъства терминът „македонско малцинство”, а има изискване за изпълнение решения на Европейския съд по правата на човека и под черта са изброени тези решения като отделни казуси. Но е по-важно, че в двустранния договор за добросъседство има т.нар асиметрична клауза, която е изключително рядка в междудържавните договори и която задължава само едната страна, без другата да има същите задължения. И тя е именно по въпроса за малцинството в България, като в нея се казва, че нищо в Конституцията на тогава Република Македония не дава право тя да търси защита на индивидуални или колективни права на български граждани на българска територия.
Т.е няма претенции за македонско малцинство в България
Точно така – има поети ангажименти срещу такива претенции. Това е фиксирано в Договора.
А защо според Вас Зоран Заев така се бори да започнат преговори и доколко това е свързано с личното му политическо оцеляване?
Естествено, че това е свързано с политическото оцеляване не само на Зоран Заев, но и на цялото правителство и на управлението на социал-демократичната партия в Република Северна Македония. Това е кауза на Заев отдавна, за да осигури евроатлантическата интеграция на своята страна и той направи огромни компромиси в тази посока. Тук става дума не само за подписването на Преспанския договор с Гърция, а и за този с България. Преди него в продължение на 10 години правителството на Никола Груевски дори отказваше да разглежда българския проект за договор за добросъседство. От 2008-ма година, когато България предложи първия проект, той беше сложен в едно чекмедже и оставен без последствия. Така, че осигуряването на условия за влизането в Европейския съюз е кауза за Заев.
Трябва ли България да хаби политическа и обществена енергия и да се занимава със Северна Македония?
Винаги, когато има проблеми и кризисни моменти се търси възможност да се подмени темата. Това е всеобща практика, не е само в България. Сега наблюдаваме точно това. Имаме и последствията от коронакризата, имаме протестите срещу правителството, имаме и рязко променената международна оптика спрямо управляващите в България. Европа стана много по-критична, включително и през призмата на официалните документи, вече споменахме резолюцията на Европейския парламент за България, а още по-тежки бяха констатациите за върховенството на закона в доклада на Европейската комисия. Всичко това естествено беше подменено с кризата, която възникна по отношение на старта на преговорите за членство на Северна Македония в Европейския съюз. Жалко е, че това се оказа единственият въпрос, който успя за обедини българските политици и общество.
Да, преди година нямаше такива индикации, едва ли някой е очаквал тази реакция на българското правителство?
Това за съжаление показва една определена непоследователност в българската политика и незачитане на това, което бяхме постигнали в немалка степен в двустранните отношения. Не трябва да забравяме, че общото честване на празници има вече над 15-годишна история, съвместното поднасяне на венци пред паметниците на точно тези оспорвани личности, за които сега се говори и т.н. Всичко това за съжаление беше като че ли унищожено през последните месеци. Ако погледнем данните от едно социологическо проучване за настроенията сред гражданите в нашата съседка те показват, че при подписването на Договора за добросъседство по-малко от 0,5% от гражданите на РС Македония смятат България за неприятел. При приемането на Декларацията от българския парламент преди точно една година- този процент за една седмица скочи до над 23. Просто не ми се мисли какви данни биха отчели социолозите сега, ако направят проучване в момента за нагласите сред гражданите. Самата постановка на въпроса е парадоксална: ние демонстрираме, че не ни интересува какви ще са последствията от нашите действия и какво ще мислят гражданите на СР Македония за нас, но категорично възразяваме срещу това те да говорят и пишат това, което мислят. И тук е ключът, защото македонизмът – това е борба за съзнанието на хората и ние точно тази борба в момента губим.
