Преди всичко, протестите успяха да поставят отново на дневен ред конституционния дебат. Почти тридесет години след приемането на Конституцията, това е исторически шанс да бъдат преодолени някои от нейните системни слабости.
„Дефектите“ в Конституцията
Преди всичко, фактът че тя произвежда премиерска, а не парламентарна република. Необходимо е намирането на нов баланс и възможности за ефективно взаимодействие и взаимно сдържане на властите.
Необходимо е да бъдат завършени промените в съдебната власт. Нужна е нова административно териториална реформа и практическа децентрализация. Без да бъде съзнателно или целенасочено търсен, това е най-същественият политически ефект от продължаващите почти три месеца протести.
Оставки в кабинета и коронакризата
Под натиска на протестите, правителството предприе най-мащабната кадрова смяна през изминалите двадесет години. В същото време, противопоставянето активизира действията на изпълнителната власт по отношение на управлението на коронакризата.
Развитието и въвеждането на нови мерки за ограничаване на щетите от пандемията се превърна в своеобразен отговор на исканите оставки. Подобен ефект би могъл да се очаква и по отношение на подготовката на проектите, на които България ще разчита, за да привлече допълнително европейско финансиране. Но, именно тук, един от търсените от протестиращите ефекти, всъщност ще се окаже дефект и то не толкова за управляващите, колкото за страната като цяло.
Световният отзвук
Кампанията в чуждестранните медии, инспирирана и поддържана от протестиращите и опозиционни политически партии в Европейския парламент няма да се отрази непосредствено върху управляващите.
Вместо това, нейните резултати ще бъдат използвани като аргумент за ограничаване на финансовите средства, до които страната ни ще има достъп през следващите години. Предизвиканият от протестите интерес към теми като върховенството на закона, свободата на медиите и качеството на журналистиката, както и ефективността при преследването на корупционните престъпления, няма да доведе до политическа промяна, а по-скоро до затвърждаване на общия негативен образ на България, с който ще трябва да се справя всеки, който оттук нататък ще поеме управлението.
„Воля“ бе принудена
Увеличаването на натиска срещу управляващите консолидира мнозинството и оказа съществено влияние върху останалите парламентарно представени политически партии. „Воля” се оказа принудена, независимо от заявените си намерения, по-скоро да подкрепи перспективата за завършване на мандата, отколкото да рискува с формирането на нова опозиционна перспектива.
По подобен начин реагираха и част от независимите депутати, с чиито гласове проектът за конституция на ГЕРБ успя да стартира процедурата за обсъждане на нов основен закон и евентуалното свикване на Велико Народно събрание.
Вътрешно противопоставяне в БСП
Протестите катализираха процесите на вътрешно противопоставяне в БСП. Липсата на активна и цялостна позиция на социалистите, както по отношение на протеста и дебата за Конституция и свикване на Велико Народно събрание, така и спрямо новия политически дневен ред, позволи да бъде препотвърдена политиката на ръководството, която стеснява политическата основа на БСП и пренасочва част от енергията в търсене на поредния „враг с партиен билет”.
Победата на Корнелия Нинова означава само, че БСП във все по-голяма степен ще се стреми към запазване на досегашния си конфронтационен стил, без да бъде в състояние да установява диалог и да разширява подкрепата си. А това отдалечава социалистите от перспективата за участие в управлението на страната.
Позицията на ДПС
ДПС успя да развие собствената си първоначална теза, опитвайки се да застане в ролята на арбитър, но също не споделя идеите за предсрочно прекратяване на този мандат. С всеки изминал ден Движението ще търси по-добри възможности за позициониране спрямо очакванията за силно фрагментиран парламент, в който най-голямото предизвикателство ще бъде постигането на съгласие.
Партиите, извън парламента
Извънпарламентарните партии, които се опитаха да проектират амбициите си на фона на протеста също не успяват да постигнат целите си. Опитът на „Да, България” да разгърне самостоятелен, паралелен профил в рамките на протеста, предизвикаха внимание, но то може и да не прерасне в трайна политическа подкрепа. Там където тезите на партията съвпадат с общата линия на протеста, зададена от Румен Радев, инициативите на Христо Иванов постигат определен ефект, но не и в перспективата на някаква самостоятелна политика.
Останалите политически партии, които потърсиха възможност да бъдат разпознати като алтернатива и демонстрираха своите собствени претенции на фона на протестите, по-скоро загубиха от тази тактика. Постепенно, както АБВ, така и маргинални политически формации като „Изправи се БГ”, ДБГ, „Волт” или новата политическа формация на Александър Томов, изчезнаха от обезвъздушеното политическо пространство на протеста.
Общественото внимание по-скоро се насочи към партии и движения, които не се ангажираха пряко с протестите или най-малкото – не се опитаха непосредствено да използват енергията им.
Новата партия ИТН на Слави Трифонов изглежда най-непосредственият печеливш от тази ситуация. Към подобна роля могат да се опитат да се ориентират и други формации, но едва ли биха имали необходимото време, за да постигнат конкретен резултат.
Гражданският импулс за протест бе разграден
Ниският хоризонт, който Румен Радев зададе на протеста, както и усилията той да бъде радикализиран, преди да се е структурирал, почти напълно елиминираха първоначалния му граждански профил. Гражданският импулс за протест бе разграден прекалено бързо и ще минат поне още няколко години преди отново хората да решат, че има защо да излязат на улицата. На тяхно място останаха само групите за натиск и отчетливо зависимите от корпоративни интереси инициативи, които не могат да заместят или подменят гражданската инициатива за реформи.
Но, наред с всичко това, протестите предизвикаха и други промени. За много кратко време, като че ли изведнъж, дори уважавани медии рязко влошиха качеството на своята работа.
Пострада журналистиката
Една от най-видимите щети, предизвикани от старта на конфронтация се оказа отново журналистиката. Нейното качество рязко девалвира, достигайки до агресивно и некомпетентно отстояване единствено и само на конкретни корпоративни интереси. Изглежда, че отново потвърдихме старата максима, че първата жертва на всяка крайна конфронтация е истината. И журналистиката.
Протестите няма да постигнат конкретните си искания, но изглежда че техните конкуриращи се кандидати за организатори са толкова ангажирани с вътрешната си конкуренция, че не разбират смисъла на онова, което вече беше постигнато. Моделът „всичко или нищо” не работи в полза на публичния интерес при подобна ситуация.
Вероятността от отделните групи за натиск да се достигне до нов политически субект изглежда пренебрежимо малка. Стихващата и трансформираща се енергия на протеста вече дори не е достатъчна за организирането на поредния епизод от сапунения сериал „Велико народно въстание”. Още по-малко ще бъде възможно тя да генерира цялостен нов политически субект.
В тези условия, изглежда че онова което предстои е период на отделни, радикални, но все по-зле координирани изяви. Без непрекъснатата подкрепа и насърчаване от страна на Румен Радев, и досега протестът отдавна щеше да е останал само спомен за поредното разочарование.
Това означава, че независимо дали го иска или не, Радев ще определи в каква посока и колко далеко би могъл да стигне с демонстрираната амбиция за радикално противопоставяне. Поне засега не е ясно дали и по какъв начин самият Румен Радев би успял да се завърне в институционалната си роля на президент на Републиката.
Не е ясно и как ще успеем да се завърнем към нормалния публичен дебат и качеството на журналистиката. Бяха пресечени твърде много линии, отвъд които изглежда все по-трудно да бъде намерена мярата за качествена политика. Но, най-важното е, че политическата промяна е в ход и тя няма да придобие своите очертания през нови политически субекти или чрез задълбочаване на противопоставянето. Предстои ни поредния фрагментиран парламент, след който цялостната политическа картина в България ще придобие нови измерения. Важно е тази промяна да не есе реализира без и въпреки участието на гражданите.
