Сред българските политици и резоньорските им медии има доста “орбанисти” – в смисъл, че харесват и дори понякога се възхищават на унгарския премиер Виктор Орбан. Но само понякога – например, когато се чувстват очаровани от негова реторика срещу правилата на Брюксел относно независимостта на съдебната система, медиите и университетите от политическия ( му ) натиск или по отношение на крайните (му) възгледи срещу мигрантите, особено ако те бягат от държави с преобладаващо мюсюлманско население.
И сред левите, и сред десните им подобия у нас се намират готови да ръкопляскат на най – опърничавия от ( източно) европейските лидери в Европейския съюз. Особено много той се нрави на БСП и лично на нейния лидер Нинова със своята склонност да търси изгода в отношенията с Русия ( включително за сметка на Украйна) и да заобикаля разпоредбите на Европейския съюз в областта на енергетиката, заигравайки с Путин по въпроса за газовите му потоци и ядрената енергия.
Обаче…
Същият този Орбан – защото “изведнъж” не изглежда толкова подходящ пример – тези дни е подложен на оглушително мълчание в България, докато срещу него се разкрещя Москва с гласа на фамозната Мария Захарова от руското външно ведомство. Поводът?
Виктор Орбан си показа антисъветските рога и разяри руската мечка, хващайки бика за рогата по въпроса за съветските корени на комунизма в Унгария. Той се произнесе неуважително за съветския паметник в Будапеща. Направи го за ужас на споменатите по-горе нашенци, които не веднъж са го давали за пример като неформален лидер във Вишеградската четворка с нейната заявка за “държава в държавата” в рамките на традиционно доминирания от старите западни държави Европейски съюз.
На площад “Сабадшаг” в Будапеща, където се извисява големият монумент в памет на червеноармейците, убити в боевете за града в самия край на Втората световна война, Орбан каза, че това е паметник на съветската окупация.
Има две ключови за българския читател думи в горното изречение, когато правим аналогия.
Едната е “големият”.
Много голям им изглежда на унгарците, които отдавна прибраха по складове и музеи на тоталитаризма от публичните места съветско-комунистическите символи, забранявайки междувременно със закон изображения, като петолъчката и други знаци, свързани с “пролетарската диктатура” – реално, а не формално както в България, където по села и градове никаква декомунизация не се е случила. Например в село Джурово на няколко километра от магистрала “Хемус” край Правец можете да видите, че там законите за декомунизацията не важат. Главните улици носят названия като “Георги Димитров”, “Червена армия” и “9 септември”.
Истината е, че в сравнение с огромния комплекс с орелефите, изнесените на показ край булевард “Руски” чугунени композиции със сцени от посрещане на Червената армия и с тържествуващия солдат на върха на повече от 30 метровия Монумент на окупационната червена армия МОЧА в София, дразнителят на възроденото сред унгарците национално чувство е направо дребосък.
Унгарският аналог на МОЧА се нанася близо 7 пъти в софийския гигант, илюстриращ и с размерите си подмазвачеството на Империята на злото. Като площ, окупирана от целия огромен комплекс в сърцето на София, затъмняващ уникалната за европейска столица гледка на планинския декор, паметничето в Будапеща е направо джудже на фона на импозантните сгради. Унгарската столица си има река Дунав, а София е благословена с Витоша като основна природна забележителност. Но гледката към нея в нашия случай е открадната от колаборационистите с чуждите завоеватели, чиито интерес да ни бъде напомняно за имперските нашественици се обслужва и днес от отказа на българските власти да я върнат на българите.
Далеч по-важна е друга част от сравнителната фактология и логика. Защото логиката в българския случай напълно отсъства. В София и в България, за разлика от Будапеща и Унгария, няма нито един убит червеноармеец – в продължение на факта, че България не изпраща също нито един войник на Източния фронт и – отново за разлика от Унгария- поддържа през цялата световна война пълни дипломатически отношения със СССР до самия 5 септември 1944 година, когато Москва решава да ги скъса и да окупира страната ни за повече от три години пряко и за още 42 чрез своите надзиратели на страж на съветските интереси.
Ако размерът на паметника в Будапеща е 5 метра (спрямо хиперболизираните 33 метра и малко отгоре тук !), то съотношението на основанието да има паметник в унгарската столица и българския клиничен случай от гледна точка на съветските жертви е приблизително 80 000 на нула. При това говорим за 80 000 убити червеноармейци само при щурма на Будапеща.
Огромни са били съветските жертви, дадени за превземането на унгарската крепост. Десетки от тях са погребани под монумента, за който става дума. Но унгарците явно няма да се откажат да се освободят от това напомняне за последвалата от съветската окупация, подобно на естонците, които преместиха и костите на червеноармейците във военно гробище, когато се пребориха със съпротивата на Москва срещу премахването на съветския монумент от центъра на Талин.
София няма равна на друга европейска столица, в която да има по-малко основание за доминацията на войнстващ и чисто идеологически по своята символика паметник на наистина окупационната Червена армия. Но това не пречи на Захарова периодично да се кара и на България щом някой български патриот си позволи тайно от властите тук и с риск да бъде арестуван в угода на Кремъл да изрази негативното си мнение със спрей върху фасадата на туземната благодарност за чуждата окупация.
Москва не позволява на Унгария да нарича окупация наложената там съветска диктатура и припомня чрез своето външно министерство добре известната истина за унгарския вариант на националсоциализма. Тя безспорна, но не е причина да бъде отречена и наложената съветска окупация с пряко присъствие на съветски войски до самото начало на 90-те години на миналия век. В нашия случай обаче руските наследници на съветските окупатори няма за какво друго да се хванат, освен за съюзничеството на царството с Германия ( от която СССР не ни е освобождавала), макар то да е също и следствие от съветско-германския пакт от август 1939 година, който България избира да копира през март 1941 година. Грешен избор, безспорно, особено в частта на глупавото решение с обявяването на война на Великобритания и САЩ, с които България не е имала какъвто и да било допир на фронта между двата воюващи блока. Но ако се стъпва на избирателния прочит на историята в полза на съветската интерпретация за днешното продължаващо “заварено положение” на съветската монументална доминация в България, абсурдът е толкова голям да имаме най-големите знаци на почит към необоснованата с нищо съветска окупация, че само национални вредители на желанието ни за естествена еманципация от времето на съветската окупация могат да не “забележат” тази “особеност”.
Орбан се осмели да декларира още веднъж стремеж към независимост на Унгария. Тази претенция в унгарския исторически контекст е далеч по-уязвима като аргументация заради безусловното минало на войнствения вариант на унгарския националсоциализъм. Тук, обаче, такава обоснована дързост не смеят да прокламират ясно и категорично като своя политическа цел дори и партиите от дясното пространство с доказан евроатлантически профил. Боят се от Москва и петата й колона в България. Не смеят да дразнят руската мечка въпреки далеч, далеч по -различната историческа канава, която прави незащитима руската позиция да бъдем подвеждани под общ знаменател като “освободени” от съветските танкове, за да бъде хвърлена след това България под веригите на необуздания терор по съветски образец в условията на съветска окупация.
Сравнението, уви, макар и да имаме всички предимства пред Унгария да си поискаме освобождаването от монументите на “освободителите”, е сред най-тъжните обяснения за обстоятелството, че на нашата страна, макар и не официално, се гледа с далекогледа на западните демокрации, като на все така изоставаща от свободния свят европейска периферия.
Който не показва уважение към себе си, не може да се надява другите да го уважават.
