Вероятно няма да е пресилено, ако кажа, че пандемията от Ковид-19 изостри повечето отношения в обществото, защото самозатварянето или принудителната карантина насърчават егоизма и ограничаването на социалните контакти. Дори в публичните изказвания непрекъснато се повтаряше, че хората трябва да спазват „социална дистанция“, а всъщност ставаше дума за „физическа дистанция“.
Пандемията и въведените противоепидемични мерки създадоха, наред с другото, благоприятна среда за „разчистване на сметки“ най-вече с критиците на правителството, както и удобна ситуация за „замитане“ на стари скандали. Публиката ги забрави, защото вниманието й беше заето с мрачните съобщения от Щаба. А и вече „къщата в Барселона“ вероятно е продадена на добросъвестен купувач, модният магазин е затворен, консулът във Валенсия е напреднал с испанския и никой не си спомня вече за едно злополучно барбекю на терасата, един евроатлантически център се гласи да стане политическа партия, но вече не става дума за един свързан луксозен мезонет със собствен асансьор, да не говорим за „къщите за гости“, където само неколцина неизвестни ще трябва да върнат (ако изобщо го направят) някой и друг лев в хазната.
Но затова пък с разхлабването на епидемичните мерки ентусиазмът в обществото се върна и това, вероятно, даде тласък на нови скандали. Този път много по-отчетливо отнасящи се до отношенията между едрия бизнес и властта. Всъщност влиянието едрия бизнес върху политическата власт, което в един завършен вид на пряк контрол Аристотел нарича олигархия, не е нито ново, нито само български феномен. Но във всичко, включително в такова влияние, се очаква при демокрациите да има някакви допустими граници или граници на търпимост. С началото на съдебното преследване на известния като „хазартен бос“ Васил Божков започна и поредица от публични размени на шаржове, комикси, есемеси, показващи всъщност много тясна връзка между определени печеливши бизнеси и властта. По-тясна, отколкото изглежда търпима в обществото. Нещо повече, Васил Божков открито заяви, че е дал 60 млн. лева подкупи на висши правителствени служители, сред които премиера и министъра на финансите. Такова грандиозно обвинение, дори и да го припишем на стратегията за оневиняване на криещия се в Дубай подсъдим, не може да остане без последици. Изисква се сериозно разследване.
Не съм сигурен, че тези обвинения от страна на Васил Божков са довели до „преливане на чашата“ на търпението на обществото към управлението на Бойко Борисов. По-скоро тази нова порция скандали възбуди едно тлеещо в средите на ГЕРБ съперничество и насърчи едно ново и видимо усилие за нов проект, който да замени и същевременно продължи започнатото през 2009 г. В публичното пространство „изтекоха“ снимки от спалнята на премиера, предизвиквайки бурни обсъждания в медиите и социалните мрежи.
Разбира се, на първо място изникна въпросът за допустимостта на такова агресивно навлизане в личното пространство. Компрометиращи снимки от лично пространство се използваха и преди, например за да се саботира кампанията на един кандидат-кмет в София. Тогава това беше публично осъдено от политиците и повечето медии, но времето отмина и нещата бяха забравени. А всъщност трябваше да има много по дългосрочно решение спрямо такава „нужда от информация“, включително гарантирано право на обезщетение, съдебни забрани спрямо рецидиви или дори масов бойкот на медии, позволяващи си това. Именно това по същество бездействие направи възможно и публикуването на новата порция снимки.
Разбира се, снимките предизвикаха порой от въпроси, като този за пистолета на нощното шкафче (пистолет имаше на масата на кмета на София през 2005 г. при интервюто, взето от него за един френски вестник). Както и дали във въпросното шкафче наистина се държат пачки от по 500 евро (повечето търговци в Европа отказват да приемат такива купюри), вместо да стоят по сметка в банката? Но това, може да се каже, се отнася до личния живот на обитаващия спалнята е не бива да бъде публично обсъждано.
По-същественият въпрос и тук не е в това недопустимо навлизане в личното пространство, което за политиците и публичните личности все пак остава винаги доста уязвимо. По-важният въпрос е: кой го направи, кой го купи и кой го разпространи. Защото е ясно, че това е лична атака срещу премиера и заявка за ново раздаване на политическите карти от страна на хора, които са били много близко до него. Един „почти говорител“ на ГЕРБ допусна, че това е дело на бивш виден политик от партията, който се гласи да измести Борисов с нов политически проект.
Скандалът беше мащабен, затова отговорът беше извънредна пресконференция с участието на най-верните до премиера хора от ГЕРБ, видимо покрусени и солидарни с лидера си. Но, както обичайно, скандалът беше „потулен“ с друг – обвинението срещу двама бизнесмени и един президентски съветник. Намесен беше и прословутият „китайски дрон“, управляван от самия президент и подозиран, че шпионира премиера. Какво ще излезе от разследването на тези случаи е неизвестно, а и несигурно. Но пиарите на правителството работят очевидно много добре: един голям скандал може да бъде прикрит от няколко по-малки. От значение е случилото се последно, така работят и повечето медии, а е характерно изцяло за социалните мрежи. Един забравен скандал не е скандал, а пикантен детайл в историята, която ще се разказва в бъдеще..
