Някога, през 1831 г. Хайнрих Хайне пътува в Париж и пише хумористичното стихотворение със заглавие: 1649 – 1792 – ????
Първата е годината на обезглавяването на английския крал Чарлс І, втората е годината на гилотинирането на френския крал Луи ХVІ, ???? е предполагаемата година на момента, в който германците ще изпратят с уважение в златна каляска (така е в стихотворението) своя последен монарх на гилотината.
Спомних си това стихотворение сега, когато прочетох категоричните заявления на правителството и на главния прокурор, че не възнамеряват да подават оставки. Запитах се, какви обичайно са последиците от една твърде закъсняла реакция пред бунтуващия се народ?
Упоритият отказ няма да успокои протестите
Едва ли ще се стигне до гилотина (и във Франция тя е музеен експонат), но упоритият отказ да се откликне на дори част от исканията на протестиращите, няма да успокои протестите. Дори напротив, очаквам те да се радикализират в исканията си, които досега са все още малко на брой и се свеждат до две оставки – на Иван Гешев и на Бойко Борисов.
Сравнение с миналото
Днешните протести често се сравняват с масовите протести от декември 1996 и януари 1997 или лятото на 2013 г. През 1997 г. протестът започна като икономически в условията на хиперинфлация, беше съпътстван от национална стачка, която парализира в значителна степен живота, и утихна след решението за предсрочни избори от 4 февруари 1997 г.
Тогава, за разлика от сега, опозицията в лицето на СДС изглеждаше легитимна алтернатива на правителството на БСП, по площадите се вееха сини знамена. През април 1997 СДС, в коалиция с Народен съюз, ВМРО,БСДП и един от многото БЗНС печели изборите с убедително мнозинство (под общото име ОДС). Но това е още времето на червено-синьото разделение и протестиращите припознаха без затруднение политическата опозиция като техен представител.
През 2013 г. имаше два протеста: през януари-март и през лятото и есента. Първата вълна от протести беше „антимонополна“ и беше породена от непонятно високите сметки за електрическа енергия. Тези протести включиха няколко самозапалвания и приключиха с оставката на правителството на Бойко Борисов.
В протестите се включиха и опозиционни партии, включително БСП, но на предсрочните избори ГЕРБ отново беше първа по подадените гласове, макар да не състави правителство, защото останалите партии я изолираха. Втората вълна от протести изригна след избирането за кратко на Делян Пеевски за председател на ДАНС. Протестите възникнаха спонтанно и се проточиха необикновено дълго след юни 2013 г. В тях присъствието на новата опозиционна партия ГЕРБ беше невидимо, защото гражданите я отхвърляха заедно с управляващите партии (БСП и ДПС, подкрепени донякъде от „Атака“). Исканията отново бяха за оставка на правителството (на Пламен Орешарски), което се случи чак на следващата 2014 г. (месец юли). Протестите само донякъде напомняха на синьо-червеното противопоставяне, но участниците в тях бяха по-млади и всъщност конфликтът беше между непартийните граждани и отхвърляните партии. И на новите предсрочни избори ГЕРБ се завърна във властта, този път в коалиция с Реформаторския блок и с участието на АБВ, нещо като римейк на ОДС от 1997. Протестиралите граждани не припознаха победителите в изборите като техни представители, но преглътнаха изборния резултат.
Днешните протести не са римейк на предишните
Днешните протести не са римейк на предишните, нито на тези от 1997, нито на тези от 2013, макар да виждаме сред протестиращите и участници от тогава. Днешните протести парадоксално събраха на едно място хора от различни политически кръгове, леви и десни, нещо, което се виждаше и през лятото на 2013 г., но не толкова очевидно.
Сега протестиращите имат (или се надяват, че имат) опита от преди и заявяват, че няма да позволят отново някой да се възползва частно от тях. Под това се разбират опитите на политически партии от опозицията да наберат подкрепа и да представят протестите като подкрепящи тяхната партийна кауза. Изглежда сега политиците от опозицията усетиха тази съпротива у повечето протестиращи и престанаха да се появяват открито в протестите. Изключение е Христо Иванов, но по-скоро той се явява в лично качество, а не като партиен лидер.
Протестът иска оставки
Както и преди протестът иска оставки. Най-вече две: на министър-председателя Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев. Чуват се и други искания, но те не се споделят от всички. Именно тези две оставки, според един от участниците в протеста, са общото и като начало достатъчни. Една от опорните точки на правителствената самозащита е да се каже, че протестиращите нямат никаква политическа програма за бъдещето. Това е така, защото протестът е разнороден, но за огромната част от участниците условието изобщо да се мисли за бъдещето са две оставки – на Борисов и на Гешев. След това ще има нова ситуация, а тогава и нови очаквания, искания, ново бъдеще. И това е, изглежда, истински новото на този протест – съгласието, че нови политически проекти има смисъл да се обсъждат в обществото едва след оттеглянето на днешното правителство и на сегашния главен прокурор.
Единни или разделени
Ако протестиращите останат единни в това си искане и не се поддадат на подтика (който е външен на протеста) да обсъждат конкретно една обща бъдеща политическа програма, могат да успеят бързо да постигнат един макар и първоначален, но символически силен резултат. Ако обаче успеят да ги разделят по някакъв начин, било с внушенията, че едните са десни, а другите леви, било със спорове по конкретни политически програми, това ще омаломощи протеста и ще сломи силата му. Двете оставки са една „програма минимум“, но и conditio sine qua non за промяна на ситуацията, в която ГЕРБ притежава фактически политически монопол в България. Нека приемем, че двете искани оставки са класическа антимонополна мярка, така както в регулираните пазарни икономики има усилие да се предотвратява монополизацията. Ако това се случи, протестите от 2020 г. ще останат като уникални в най-новата история на България.
