Когато и да бъде обявен „край на карантината“, тя ще продължи да функционира в съзнанието и поведението на хората докато те самите не се убедят, че опасността е отминала. Дори и онези, които демонстрираха съпротива срещу ограничителни мерки промениха поведението си под натиска на мнозинството. „Невидимата заплаха“ ще продължи да насърчава дистанцирането, а с него и отказът от съпричастност към онези, които се нуждаят от подкрепа.
Изходът от това състояние няма пряка връзка с мащабите на разпространение на коронавируса. Извънредното положение и всичко онова, което се случи през изминалите два месеца и половина, ще остави траен отпечатък върху обществените отношения. Именно затова формалното разделение и дори противопоставяне между санитарните и епидемиологични мерки, от една страна, и социалните и икономически политики на държавата – от друга, е подвеждащо и преекспонирано с политически цели. То придоби и ще продължи да укрепва своя чисто пропаганден характер в условията на започналата предизборна кампания за предстоящите през месец март 2021 година парламентарни избори.
Българското общество навлезе в режима на извънредно положение в условията на критично ниски равнища на солидарност; с повече от 250 хиляди млади хора, които нито учат, нито работят; с нива на сива или неформална икономика, надвишаващи 30% от брутния вътрешен продукт; при средна възраст от 32 години за мъжете и 29 години за жените, които продължават да живеят със своите родители; след тежки европейски и местни избори, които очертаха дълбочината на общественото недоверие към публичните институции.
Най-засегнати се оказаха онези, които формираха своите доходи в рамките на сивата икономика – у нас и в чужбина. Слабите и незащитени работни места, които изглеждаха печеливши в условията на икономически подем, се оказаха най-незащитени при режима на ограничения. Осигуряващите се на минимален доход, които разчитаха на доплащания на ръка, понесоха най-тежко ограниченията. Щетите се оказаха най-разрушителни за онези, които не можеха дори да се регистрират в бюрата по труда като безработни. Несигурността на работните места и генерираните чрез тях доходи се оказа най-сериозният проблем пред българската икономика.
Трябва просто да признаем, че в стаята има слон и това е установилата се в разстояние на дълъг период от време, устойчива и прекомерно развита сива икономика. Поуката от случилото се през изминалите повече от два месеца и половина е, че са необходими ефективни политики за „изсветляване“ на икономиката и стабилизиране на системата на трудово-правни отношения. Оттук нататък, в каквато и посока да бъдат насочени усилията за възстановяване на икономиката, състоянието на трудово-правните отношения трябва да бъде превърнато в абсолютен приоритет.
На фона на гръмките твърдения за традиционния семеен морал и възстановяването на семейните ценности, обобщаван често чрез фразата: „Моят дом е моята крепост!“, в условията на принудителна социална дистанция мнозина видяха как изглежда „крепостта“ отвътре. Генерираните преди напрежения и недоразумения, които доведоха до превръщането на „семейството“ в свръхценност за българското общество, всъщност се оказаха източник на тежки и разрушителни конфликти. Станахме свидетели на генерирането на нова агресия и нетърпимост, до нарастване на физическото насилие и задълбочаване на последици от психическия тормоз.
Гражданската солидарност се оказа сравнително ограничена и остана встрани от медийното и обществено внимание. В масовия случай, семейните общности се ангажираха с грижата за възрастните хора, а там, където тази общност отдавна се беше разпаднала, всички очаквания бяха насочени отново към държавата и системата на социален патронаж. Отново се изправихме пред проблема на старческата самота и социална изолация, но за пореден път отказваме дори да го назовем. Отделните спонтанни граждански инициативи за подпомагане на възрастни хора не станаха обект на внимание за медиите. Този пример не бе превърнат в ценностен модел, към който трябва да бъде насочено общественото усилие.
Ограничаването на мобилността задълбочи свързаността, преди всичко чрез новите информационни и комуникационни технологии. Именно тази задълбочена свързаност открои всичко онова, което ни липсва и което би могло да има допълнителна стойност в процеса на постепенно възстановяване. Тук не става въпрос само за работата от дома или за неприсъствените форми на обучение. Мнозина започнаха да си дават сметка за това колко им липсват обикновените жестове на общуване. Тази липса нямаше да бъде усетена по друг начин, освен чрез принудата към изолация и социално дистанциране.
Всичко това доведе до безпрецедентен тест за способността на българското общество да следва и спазва определен социален ред. Като цяло, оказа се, че сме в състояние да следваме ред, наложен от публичните институции, въпреки вътрешните си съмнения и недоверие. Макар и със закъснение и подчертано неохотно, мнозинството прие да следва инструкции и да спазва определените ограничения. Това е добър залог за необходимите и неизбежни промени, които ни предстоят, защото изглежда повече от очевидно, че след края на тази пандемия характерът и насоката на обществените усилия ще трябва да се променят.
Управлението на кризата е нещо различно от традиционното държавно управление. Решението за създаване на оперативен щаб бе адекватен отговор на този въпрос. Независимо от това доколко неговите предложения биваха приемани или не, отчетливото разграничаване между научната експертиза и политическите решения, беше необходимо и полезно. Но, ако това е така по отношение на хоризонта на управлението, то картината от гледна точка на политическото противопоставяне, се оказа различна.
Засега управляващата коалиция преминава успешно този тест. Напреженията и недоверието между коалиционните партньори не намаляха, но всички разбраха, че в тази ситуация е необходимо да инвестират в постигането на по-висока степен на работоспособност на коалицията като цяло, за да могат да очертаят собствените си предимства по-късно. БСП пропусна „точката на завоя“ и продължи да поддържа и развива конфронтационната си политика отпреди началото на извънредното положение. Социалистите не разбраха, че в условията на криза имат своя шанс да предложат и да започнат да изпълняват алтернативни мерки и подходи, чрез които да очертаят своята собствена политическа алтернатива на управлението. Те предпочетоха да останат в ролята на непримирими критици на властта, настоявайки на това, че тя трябва да изпълнява техните собствени предизборни обещания.
За разлика от БСП, ДПС отново се позиционира по-добре, балансирайки между критика към правителствените решения и лансирането на собствени предложения. Към момента изглежда, че този подход е печеливш и това ще си проличи на предстоящите парламентарни избори. По-доброто позициониране на ДПС спрямо БСП в тези условия, за пореден път потвърди невъзможността за постигане на какъвто и да било модел на трайно политическо партньорство между двете политически формации.
Карантината е необозримо поле на политическия и социален популизъм. Развитието на тези политически проекти доведе вече до тяхното взаимно блокиране, повече от десет месеца преди парламентарните избори. Извънпарламентарната опозиция, както обикновено, не прецени че форсирането на популистки призиви и концентрирането на атаки срещу управлението има временен мобилизационен ефект върху потенциалните им избиратели, но трайно мобилизира подкрепата за управляващите.
При отсъствието на ясно изразена и обществено приемлива политическа алтернатива, разнопосочните атаки срещу правителството и управляващото мнозинство водят до ерозия на общественото доверие към институциите, но не и до електорален резултат в подкрепа на новите претенденти за властта.
Политиците загубиха част от възможностите си за идеологическо разграничаване, но спечелиха пространство за активен диалог по отношение на дълбоките структурни проблеми на българската икономика и състоянието на българското общество. За онези от тях, които наистина разбират от политика, това е възможност. За останалите това ще продължи да бъде поредното усилие да командват невидими армии и да насочват вятъра.
Спечелиха онези, които разбраха как да уплътнят със смисъл собственото си място във властта. Изгубиха онези, които смятаха че могат да задават общ тон чрез медиите, да насочват еднолично държавата чрез улични протести и да печелят чрез конфронтацията си срещу управляващите.
Равносметката все още предстои.
