Проф. Владимир Чуков е роден на 22 април 1960 г. в Атина, Гърция. Учи във френски колеж в Тунис, а впоследствие завършва Френската гимназия в София. Дипломира се във факултета по обществени науки на Дамаския университет, Сирия. Преподава в редица български университети. През периода 1995 – 1998 г. е главен редактор на списание „Международни отношения“. През 1999 г. създава неправителствената организация „Български център за близкоизточни изследвания“, а през 2002 г. – „Център за регионални и конфесионални изследвания“. От 2005 г. е научен секретар на специализирания научен съвет по международни отношения към ВАК.
По-малко от месец след сключването на примирие в Нагорни Карабах стана ли ясно кой и защо отстъпи?
Нека да повторим видимото. То е победа на Азербайджан и крах за Армения, но през последния месец се разкриха много интересни факти за участие на фактори, които са от световна величина. Нагорни Карабах се оказа една ключова точка за протичане на исторически събития още през 17 век, и по-късно в началото на миналия век. Те са свързани с геоархитектурата на цяла Централна Азия. От един замразен конфликт от началото на миналия век преди около 30 години прозират много интересни сценарии. Регионът може да се превърне в капан за настоящия турски президент, защото Турция, която играе изключително важна роля не само в Карабах, но и в Либия, в Сирия, Ирак, в Кипър, Източното Средиземноморие. Но знаете, че отношенията в момента между Турция и Европейския съюз са изключително обтегнати. В Нагорни Карабах не се мериха само военните възможности на двете общности, в този конфликт участваха видимо Турция и Русия, постоянни партньори навсякъде, но може и да са стратегически партньори, но не и съюзници. Участваха обаче и САЩ и Великобритания. За момента Европейският съюз е представен най-силно от Франция, чийто Сенат изрази желанието да признае Република Арцах т.е Нагорни Карабах. Това беше по-скоро част от обтегнатите отношения между Франция и Турция, отколкото проявяване на интереси на Франция в този регион. САЩ остават доминиращ фактор, които дори и без военно присъствие, както е Карабах, могат много силно да наклонят везните. Също и Великобритания, като държава, която вече няма да бъде част от Европейския съюз, преди дни направи много силна заявка да има самостоятелна глобална роля в рамките на тези 145 военни точки по цял свят, където тя присъства .
Защо Русия позволи на Турция да наклони войната между арменци и азери в полза на азерите и защо изобщо Русия позволява Турция да се меси в бивши съветски републики?
Да, това е философията на Москва, това е наша територия, това е наша земя и нееднократно руски експерти са казвали, когато Илхам Алиев или Никол Пашинян ходят в Москва говорят с нас, на нашия език т.е ние сме домакините. Русия е успяла след болшевишката революция да „сложи ръка” на тези територии, впоследствие и към Централна Азия. Това е ключът за разширяване на влиянието на Москва към една много широка територия, която тя възприема като своя периферия. До началото на 20 век това е била зона за влияние на Османска Турция и в момента просто остава едно желание на Турция в този район. Но Турция вече е възприета веднъж като Османска империя, веднъж е възприета като съвременна Турция, управлявана от Ердоган. Ето тук е разминаването между Лондон и Вашингтон, които биха желали да има промени в този район, който управлява периферията, за която вече споменах. Конкретно защо не се намеси Москва? От 1993-та година има резолюция на Съвета за сигурност, подкрепена и от Русия, че военните действия, които се водят в Нагорни Карабах са на азерска територия, не става въпрос за Армения, а за Азербайджан. И поради тази причина Москва не се намесва в тези събития до момента, в който не бъде пресечена „червената линия”, която разделя Нагорни Карабах със законната арменска територия. Тук е голямото предизвикателство към Турция. Тъй като през Нагорни Карабах може да бъде направена директна връзка между Азербайджан и Турция, но има една малка ивица арменска територия, която трябва просто да бъде завладяна. Но военните действия са изключително в Южната част на Нагорни Карабах, в Северната няма нищо, има само там, където е потенциалният коридор. През Нахичеван, който е част от Азербайджан и респективно Нахичеван вече има директна връзка с Турция. Там са сглобени различни начини, различни сценарии по развитието на военните действия, било то военно- тактически или военно-стратегически, официално политически. Но участието на множество такива играчи предопределя сложността. Поне на този етап трябва да кажем, че Русия упражни много силен директен натиск върху двете страни, лидерите бяха повикани в Москва и с това Москва наложи примирие, не толкова за самите арменци, колкото за самите себе си. Нагорни Карабах е в състояние да възобнови едно положение, което е било на дневен ред преди около век, но с нови играчи, с ерозия на тази периферия, която сега Русия възприема като своя собствена.
Може ли да се каже в някакъв смисъл, че Русия е икономически заложник на Турция с оглед на преноса на газ към Европа?
Това,което виждаме в сферата на сигурността, това, което виждаме в сферата на политиката, много често не съответства на това, което виждаме в сферата на икономиката. Така, че аз не виждам някаква особена заплаха за бъдещите икономически отношения между Русия и Турция, независимо, че те се опитват да разпределят зоните си за влияние, било то в Нагорни Карабах, било то в Сирия, виждате, че там всеки ден има нови предислокации, престрелки, в Ирак също виждаме амбициите на Турция да се бори срещу ПКК. Като стана дума за ПКК, това което мен ме притесни е, че според турски източници арменците са ползвали помощта на бойци на ПКК в противопоставянето си срещу азерите, нещо, което говори за интернационалния характер на този конфликт в Нагорни Карабах. Но виждаме и че в една Либия отделните групи, подклаждани или дирижирани от тези две сили ту се сдобряват, ту сядат на масата на преговорите, ту не могат да се разберат. Така, че едното почти никога нте зависи от другото, говоря за политика и сигурност и икономика.
Казахте Либия. Какво се случва с този район? Защо Египет и Русия позволиха на Ердоган да доминира там?
Там е една изключително „затлачена” ситуация. От юни месец ние там нямаме активни военни действия ,след като Египет показа на Турция, че няма да позволи на турско-либийската армия да премине на изток от град Сирт. От юни досега бяха направени 10-15 срещи-в Либия, в Тунис, в Мароко, навсякъде преговаряха. Американският натиск беше изключително силен. Ето тук САЩ, без да имат военно присъствие те са много по-активни отколкото по-отдалечените райони в Близкия изток, защото военновъздушната база на НАТО, където има американски самолети е само на 200 километра. По тази причина САЩ чрез представителката си Стефани Уилямс, която е посланик на ООН за Либия, направиха няколко положителни крачки.А именно да се спрат военните действия, да се разменят пленниците, но не могат да се договорят оттук насетне как ще се управлява Либия- дали да има децентрализирана структура т.е всяка от трите области да има свое собствено управление и вече тези представители да имат един общ парламент. Северозападната част, където е столицата Триполи и където е правителството, което се подкрепя от Ердоган не са съгласни, защото това е по-населената част от Либия и според тях не може да има равенство между една населена част от страната и другите две, които са по-слаби населени. И това, което е много характерно за арабския свят, че не се договарят преходното правителство и президентския съвет кой да бъде представен – кои племена, кои милиции. Едни спорове, които навремето полковник Кадафи разрешаваше много лесно –недоволните ги изпращаше в лагери. Сега няма как това да стане, тъй като имаме много играчи. Самата Либия е една федерация от 200 племена, отделно има много важни външни намеси- и европейска, и арабска, Русия, Турция, други африкански държави, една завързана ситуация в чиято основа стои фактът, че в недрата на Либия са около 2-3% от световните залежи от нефт. Така, че в момента имаме една стагнация в Либия, като не е ясно дали ще прерасне отново във въоръжен сблъсък, но това, което виждаме е ново струпване на милиции, на контингенти, видяхте инцидента с турския военен кораб, който отново носи оръжие за правителството на Ел Сарадж. Положителното е, че няма директна конфронтация.
Възможно ли е турските амбиции и военни, и политически да се превърнат в заплаха и за европейските съседи на Турция- Гърция и България?
Двете държави не трябва да бъдат слагани под общ знаменател. По-скоро бих сложил Гърция и Кипър, видяхте преди дни беше гласуване резолюция в Европейския парламент, внесена от правителството на Кипър. Опасността е повече от очевидна. Добре е, че и Гърция, и Турция са членове на НАТО. Затова широкомащабната конфронтация между тях е невъзможна. Това е нещо, което наблюдаваме от 70-те години на миналия век, още тогава имаше престрелки по река Марица, общата им граница, но до стълкновения, каквито наблюдаваме в Либия и в Сирия, никога не се е стигало и мисля, че и никога няма са се стигне, благодарение на НАТО. в Кипър е по-различна ситуацията, защото не е член на НАТО, но е пък член на Европейския съюз и откритите преди година и половина нефтени залежи в тази част на Средиземно море нагнетяват напрежението между двете страни. Всичко това става предпоставка за създаването на антитурски регионални съюзи от типа на Средиземноморския газов клуб, в който участват държави като Обединените арабски емирства, които не са част от Средиземно море, но са част от тази антитурска кампания. Всичко идва от политиката на Ердоган, който иска да направи Турция над регионална сила, което няма как да се получи. Говоря за присъствие далеч от нейните граници.
А относно България?
Що се отнася до България ситуацията е друга. Виждаме едни гладки отношения с настоящия премиер. Дори сега ноември имаше една среща на Европейския съюз, на което по предложение на Франция трябваше да се приеме декларация за Турция и тогава Ердоган се обади на няколко лидери, на които разчиташе, че ще наложат вето. Един от тях бе премиерът Бойко Борисов, другите двама бяха Ангела Меркел и италианският премиер Джузепе Конте. Всъщност знаеше се ясно, че Меркел ще наложи вето, идеята беше да не бъде сама. И Ердоган използва близките отношения между Меркел и Борисов, между Германия и България, за да не остане в изолация. В крайна сметка Франция оттегли предложението си и сега на 10-ти декември отново ще има дебат, не знам какво ще се получи като цяло. Франция няма да отстъпи- това е сблъсък за традиционните френски зони за влияние, като Либия, други части на Африка, Азия, сблъсък между две държави, които искат да доминират. Видяхме, че Франция предлага да се премахне митническият съюз между Брюксел и Анкара, нещо, което ще удари много силна по икономиката на Турция.
Турската икономика вече доста отслабва, лирата се срина. Според Вас колко време още режимът може да кара по този начин?
Трудно е да се предвиди, но турската икономика върви по наклонена права, увеличаване на лихвените проценти, което е белег, че икономиката е болна, инфлация се засилва, расте безработицата. Всичко това много силно ерозира влиянието на Ердоган, който ще има много големи трудности през 2023 година при президентските избори. Вероятно срещу него ще застане кметът на Истанбул, който постигна наистина голяма победа, два пъти спечели кметският пост на най-големия турски град. Виждаме, че и в парламента все по-често партията на Ердоган се осланя на коалиционния си партньор- турските националисти. За техния лидер Девлет Бахчели американският посланик каза преди две години, че много отдавна е трябвало да излезе от турската политика. Припомням, че „Сивите вълци”, които бяха обявени за незаконни във Франция, в Германия, са младежката организация на тази партия, която всъщност е основният коалиционен партньор, който до голяма степен предопределя част от външната политика на съседна Турция.
